Габриел Шевалие - Клошмерл

През 1924 година Франсоа Туминьон завоюва след ожесточена борба титлата Първи Биберон. Но почина три години по-късно, жертва на цирозата, която съсипваше един след друг всички шампиони на оканицата. Междувременно Жудит роди едно великолепно дете, на което Иполит Фонсиман стана кръстник. Впрочем всички казваха, че прелестното бебе имаше чертите на хубавия секретар на съда. След смъртта на съпруга си Жудит съкрати траура си и продаде „Галери Божолез“. Установи се в Масон, където се омъжи за любовника си, купи едно кафене, което притегателното й присъствие бързо изпълни с клиенти, и даде живот на две еднакво прекрасни близначета, които много приличаха на по-голямото си братче. След това, напълно щастлива, тя напълня и вече никога не напусна касата на своето заведение, където вълнуващото изобилие на нейната гръд и на тила и предизвикваше дълго време всеобщо възхищение.

Помирени от общите си интереси, Артюр и Адел Торбейон се възвърнаха отново към съвместния си живот. И ако Адел си позволяваше пак някоя от онези прищевки, към които я тласкаше една твърде буйна зрялост, мъжът й си затваряше очите. Той знаеше от опит, че е по-добре да се правиш, че не виждаш неща от този род и най-вече да не вдигаш скандал. Всекидневната печалба, която с равномерно темпо водеше към богатство, заличаваше някои нередности, които не накърняваха вече твърде много честта на кръчмаря. Има някои дребни постъпки, на които отдаваме прекалено голямо значение на младини, но които възрастта неусетно отново поставя в категорията на празната суетност. „Няма да ми я изхабят я, пък и настроението и е по-хубаво така, а това, от друга страна, е добре за търговията!“ — казваше си Артюр. Впрочем, по този въпрос жена му зле приемаше забележките, а той добре знаеше, че не би могъл да намери друга като нея, така ценна за една кръчма.

От румена здравенячка, каквато си беше, Бабет Манапу за няколко години се превърна в огромна дунда, с невъобразимо грамаден ханш и ненки, с напукани от пране ръце, с още по-ярък тен благодарение на божолезкото вино, което тя употребяваше повече от всякога, и то наистина по мъжки. („Когато човек работи тежък труд, трябва да пие както подобава.“) Макар и много натежала, за нея продължават да казват, че никак не си поплюва и е най-устатата в Клошмерл, всепризната царица на пералнята, където всички събития в градеца се коментират разгорещено. Докато пък госпожа Фуаш, съсухрена от годините, схваната от ревматизъм, е станала още по-въздишаща, по-съчувствуваща и по-шепнеща от всякога. Тя все още поддържа хрониката на градеца с едно дори нарастващо постоянство, защото полека-лека почва да предъвква едни и същи неща. Благодарение на съпружеската й преданост, величественият образ на покойния Адриен Фуаш властвува над цяла една залязваща епоха.

Йожен Фаде е построил гараж. Станал е агент на една голяма фирма, чиито коли се произвеждат серийно. Този нов вид търговия го прави горд и му дава възможност да отсъствува под предлог, че трябва да се направят проби и да се подготвят продажбите. Но Леонтин Фаде строго контролира количеството на бензина, кредитите, поправките и работното време. Тя е съумяла да вдъхне респект както на клиентите, така и на двамата чираци. Този респект осигурява на търговското предприятие Фаде здрави финанси.

Всички нещастия на хората идат от това, което става в мозъка им. А мозъкът на Роз Бивак, станала Роз Бродкен, е един от най-ленивите мозъци, които човек може да си представи. Така че тя е щастлива, защитена от въпроси, сравнения и ламтежи, които измъчват някои умове. Роз има един-единствен образец за живота — своя Клодиюс, който си остава за нея онзи хубав войник, появил й се някога като вестител на пролетта. Тя му ражда деца, готви му и го пере — хубави деца, хубава супа, и хубаво поддържано бельо. Винаги свежа, винаги усмихната и скромна, винаги покорна, не се муси за нищо, нито през деня, нито през нощта. Помирила се е с господа, а също така и със Света Богородица (която навярно е разбрала, че тя не е по непорочните зачатия) от женитбата си насам, решена набързо благодарение на острата намеса на баронесата — това е с една дума тази Роз Бродкен, една от младите жени в градеца, която би могла да бъде дадена за пример на добро поведение и преданост към съпружеския си дълг. „Не, не излезе балама ти, Клодиюс!“ — все още повтаря от време на време Адриен Бродкен като гледа снаха си, която пък гледа своя Клодиюс, свенлива и изчервена както в първите дни, и която би могла да каже както в първите дни: „С Клодиюс ми е някак по-друго!“ А това означава, че целият свят не струва за нея колкото един Клодиюс Бродкен, това чудовище Клодиюс, благодарение на когото е познала през 1923 година цялата сладост на живота, под въртящите се звезди на априлското небе, превърнало се в техен сватбен балдахин.