Габриел Маркес: Вторник следобед

Влакът мина през кънтящия коридор от яркочервени скали, вряза се в банановите плантации — симетрични и безкрайни — и въздухът овлажня, а морският бриз не се почувствува вече. През прозорчето на вагона влезе задушлив дим. По тесния път успоредно с железопътната линия вървяха впрегнати с биволи коли, натоварени със зелени гроздове банани. От другата страна на пътя, на неравни разстояния от незасята земя, пробягваха кантори с електрически вентилатори, постройки от червени тухли и резиденции с бели столове и масички по терасите, сред прашни палми и розови храсти. Беше единадесет часът сутринта и жегата още не беше започнала.

— По-добре е да вдигнеш прозореца — каза жената. — Косата ти ще се напълни с въглища.

Момичето се опита да го вдигне, но ръждата го беше заковала.

Те бяха единствените пътници в голия третокласен вагон. Пушекът от локомотива продължаваше да нахълтва през прозореца, затова момичето стана от мястото си и сложи там единствения багаж, който носеха: пластмасова чанта с храна и китка цветя, завити във вестник. Седна на отсрещната седалка, далеч от прозореца, срещу майка си. И двете бяха облечени в строг траур и бедно.

Момичето беше на дванадесет години и пътуваше за първи път. Със сините вени по клепачите, с дребничкото си и отпуснато тяло без никакви форми, облечено в права като расо рокля, жената изглеждаше прекалено стара, за да му е майка. Тя седеше с плътно подпрян на облегалката гръбнак и крепеше с две ръце в скута си олющена лачена чанта. На лицето й беше изписано равното спокойствие на свикналите с бедността хора.

В дванадесет горещината беше започнала. Влакът спря за десет минути на една гара без селище, за да вземе вода. Навън, в загадъчната тишина на плантациите, сенките изглеждаха бистри. Но застоялият въздух във вагона миришеше на неощавена кожа. Влакът не увеличи скоростта си. Спря на две еднакви селища с дървени къщи, боядисани в ярки цветове. Жената наведе глава и потъна в тежка дрямка. Момичето събу обувките си. После отиде до клозета да поръси с вода увехналите цветя.

Когато се върна, майка му го чакаше да обядват. Подаде му парче сирене, половин царевична питка и един сладък сухар, а после извади от пластмасовата чанта и за себе си същото. Докато се хранеха, влакът съвсем бавно мина по железен мост и продължи през едно селище като предишните, само че в това имаше хора на площада. Група музиканти свиреха нещо весело под смазващото слънце. Отвъд селището, до една напукана от сушата равнина, свършваха плантациите.

Жената престана да яде.

— Обуй си обувките — рече тя.

Момичето погледна навън. Не видя нищо друго, освен пустата равнина, през която влакът отново започваше да лети, но сложи в джоба си последното парче сухар и бързо си обу обувките. Жената му подаде гребен.

— Вчеши се.

Докато момичето се вчесваше, влакът започна да свири. Жената избърса потта от шията си и с длан изчисти мазнината от лицето си. Когато момичето се вчеса, влакът мина покрай първите къщи на някакво ново селище — по-голямо, но и по-тъжно от предишните.

— Ако искаш да свършиш някоя работа, върви сега — каза жената. — После, и да умираш от жажда, няма къде да пиеш вода. И най-важното: да не плачеш.

Момичето кимна утвърдително. През прозореца влизаше горещ сух вятър, смесен със свирката на локомотива и скърцането на старите вагони. Жената прибра във вързопче останалата храна и го пъхна в чантата. За миг върху стъклото на прозореца проблесна общият изглед на селището в сияйния августовски вторник. Момичето зави цветята в намокрените вестници, дръпна се още по-надалеч от прозореца и вторачено погледна майка си. Тя му отвърна с приветлив поглед. Влакът престана да свири и забави ход. След малко спря.

На гарата нямаше никого. На отсрещната страна на улицата, на засенчения от бадемови дървета тротоар, беше отворен само салонът за билярд. Селището плуваше в мараня. Жената и момичето слязоха от влака, прекосиха безлюдния перон, чиито плочи започваха да се пукат под напора на тревата отдолу, пресякоха улицата и минаха на сенчестия тротоар.

Беше почти два часът. В този час селището си почиваше, потънало в тежка дрямка. Дюкяните, обществените учреждения, общинското училище се затваряха в единадесет и се отваряха отново малко преди четири, когато минаваше обратният влак. Не се затваряха само хотелът срещу гарата, неговата гостилница и салонът му за билярд, както и телеграфната служба в единия край на площада. Къщите, построени в по-голямата си част по модела на банановата компания, бяха затворени отвътре и жалузите им бяха спуснати. В някои беше толкова горещо, че стопаните им обядваха на двора. Някои хора си изнасяха стол под сянката на бадемовите дървета и дремеха седнали посред улицата.