Габриел Шевалие - Клошмерл

Тя беше щастлива. Обхваната беше от упоритото заслепение на нежните влюбени жени и не се съмняваше, че нейният Дени беше велик човек. Той беше впрочем един много весел велик човек. След като беше употребил цялата си сутрин да обърква здравата работите на своите герои, да прави комбинации с поквара, мошеничества и убийства, вечерта беше разположен да се забавлява като дете. Всичките му лоши инстинкти отиваха във фейлетоните. А това му оставаше един излишък от прелестни лудории, които очароваха младата жена, и тя благодарение на пламенната си любов сливаше собствената си съдба с романтичната участ на идеалните героини от сергията на Дени Помие. Този начин на живот позволи на семейството, увеличено с две хубави деца, да свързва без чужда помощ, макар и твърде скромно, двата края до 1928 година, когато Иасент Жиродо умря.

Най-сетне касата на нотариуса бе отворена и съдържанието й поделено, а то превишаваше чисто и просто два пъти и най-оптимистичните предвиждания. Скъперниците се реабилитират по този начин след смъртта си, докато хората често пъти проклинат паметта на щедрите. Наследниците му счетоха, че нотариусът, комуто беше хрумнало да умре, без много да се бави, макар че не оставяше близките си неутешими, заслужаваше все пак благодарствен молебен. И впрочем не е ли белег на правилно разбран алтруизъм, ако превърнем смъртта си в мил семеен празник? В този смисъл смъртта на Жиродо бе същински шедьовър.

Няма шедьовър, който да не е струвал страдания за автора си. Така стана и с Жиродо, който умря от мъка, като гледаше как парите му се топяха, а това отчаяние положително ускори смъртта му. Заслугата или честта за преждевременната му кончина се пада на сина му, Раул Жиродо, отвратителен момък, който беше, както казваше баща му, „просмукан само от пороци“. На осемнайсет години този младеж, явно неподатлив на учене, се установи в Лион, за да изкара стажа, който трябваше да му открие пътя за длъжността нотариус. Раул Жиродо, знаем вече това, имаше твърде решителни идеи за начина, по който трябваше да се възприема живота. Той не се отклони от програмата, която си беше начертал отрано и чийто първи член повеляваше да не стъпи у нито един нотариус. В провеждането на тази програма той имаше винаги тайната поддръжка на майка си, която чрез някакво изопачаване на женското чувство, съчетано с майчината любов, имаше невероятна слабост към този момък, наистина удивителна за тази навъсена жена. Просто да се пита човек дали не би трябвало да види в тази склонност някакво смътно кръвосмесително привличане, впрочем неосъзнато от самата нотариуша, чрез което природата й си отмъщаваше със закъснение за някои неспособности, тласнали Жиродо в ръцете на развратниците. Така или иначе Раул Жиродо измъкваше от майка си всичките пари, които тя държеше в резерв в разни тайни места, защото у жените от рода Тапак-Дондел беше прието да си имат, без знанието на мъжете си, скрити пари за черни дни, тъй като тези дами считаха, че мъжете са способни на всичко, дори да се разорят някой ден, поради този мръсен техен навик да тичат подир „разни твари“. Този вкус към пестене подтиква жените да следят работите в дома си, така че това е от полза за всички.

Но дойде време, когато нито спестяванията на нотариушата, нито удръжките от обичайния вътрешен бюджет не бяха в състояние да задоволят нуждите на нейния син. За нещастие на родителите си, този младеж бе срещнал наскоро омайната руса красавица, за която бе винаги мечтал. Това беше нещо неудържимо като зов на призвание. Тази личност, наричана фамилиарно Дади, на двайсет и шест години, когато Раул се запозна с нея, беше държанка на един лионски фабрикант на коприна, богат и влиятелен човек в града. Раул Жиродо бе поразен от елегантността на тази дама и погубен от вещината й в любовта. От своя страна тази Дади не остана безчувствена към такова обожание, към такова младежко усърдие, и освен това тя имаше нужда от развлечения, както и от грижи, извън две-три вечери седмично, които й посвещаваше един петдесет и седем годишен мъж, именно този господин Ашил Мюшкоан, фабрикант на коприна.

Усъвършенствуването на един младеж запълваше твърде приятно следобедите на Дади, а понякога и нощите й, тъй като, доверявайки се на установените навици на своя индустриалец, тя никак не се притесняваше.

Ала няма чак толкова добри навици, та никога да не се нарушат. Господин Мюшкоан пристигна една вечер съвсем неочаквано, използува собствения си ключ и завари при своята хубавица един хлапак, чието оскъдно одеяние трудно спомагаше да му бъде представен за малкия братовчед, който се е отбил на минаване през града. Последваха няколко мъчителни мига. Но господин Мюшкоан прояви голямо достойнство. Като наложи отново шапка върху плешивата си глава в знак на презрение, той каза на силно изчервилия се Раул Жиродо: „Моето момче, щом държите да си доставяте удоволствията на хората от моята възраст, трябва също така да поемате и съответните задължения. Предоставям ви, прочее, грижата да посрещате сметките на госпожата, на която поднасям за последен път своите почитания.“ И като каза това, господин Мюшкоан си отиде и остави измамниците, чиито забавления бе прекъснал, без желание да ги продължат веднага.