Виктор Юго - Клетниците

Баск и портиерът настаниха Мариус върху канапето в салона. Лекарят беше дошъл бързо. Той установи, че няма сериозна рана в гърдите, но затова пък дългото подземно пътешествие беше увредило счупената ключица. Той проми и превърза множеството повърхностни за щастие рани. Безпокоеше го само един опасен симптом: раненият все още не идваше в съзнание. Когато бършеше внимателно лицето му, в дъното на салона се появи висока фигура в бяла нощница. Дядото.

Метежът много бе развълнувал господин Жилнорман. Беше си легнал рано и бе заръчал да не го будят. Но сънят на старците е лек и колкото и предпазливо да се движеха, шумът го събуди. Той стоеше учуден на прага, подобен на призрак. Забеляза проснатия окървавен младеж с восъчно бледо лице и цял се разтрепера. Лицето му се покри със смъртна бледност. Той разпери старческите си пръсти и прошепна:

— Мариус!

— Господине — каза Баск, — той е бил на барикадата и току-що го донесоха…

— Той е мъртъв! Ах, кръвопиецът!…

Внезапно стогодишният старец се изправи като младеж.

— Господине, вие сте лекарят, нали? Кажете ми, мъртъв ли е?

Лекарят, и той самият силно обезпокоен, не отговори. Господин Жилнорман закърши ръце и избухна яростно:

— Той е мъртъв! Мъртъв! Отишъл е да го убият на барикадите! От омраза към мене! Направил го е напук на мене! Ах, кръвопиецо! Така ли ми се връщаш? Ах, горко ми! Той е мъртъв! Пронизан от куршуми, изпосечен, унищожен! Вижте го само негодника! Той знаеше отлично, че го чакам че бях приготвил стаята му! Ах, Мариус! От теб се искаше само да се прибереш и да кажеш: „Татко, ето ме!“ И щеше да бъдеш господар в къщата! Ти знаеше, но си си казал: „Не, той е роялист, няма да отида при него!“ И отиде на барикадите. Остави да те убият от проклетия! За да си отмъстиш за думите ми!

Лекарят се бе навел повторно над ранения. Дядото се наведе също над младежа. Старческите му устни пропущаха несвързани думи, примесени с хриптения:

— Ах, безсърдечнико! Ах, якобинецо! Ах, престъпнико!

Безпомощни укори на умиращ към труп. В същия миг Мариус бавно повдигна клепачи и замъгленият му още поглед се спря с удивление на господин Жилнорман.

— Мариус! — извика старецът. — Мариус! Мой мъничък Мариус! Моето дете! Любими синко! Ти отваряш очи, ти ме гледаш, ти си жив! Благодаря ти!

И той падна в несвяст.

Жавер се отдалечи с бавни стъпки от улица Ом Арме.

За първи път в живота си вървеше с наведена глава. У него се беше извършил странен прелом. Цялата му външност носеше печата на душевна тревога.

Той потъна в смълчаните улички. Но все пак не вървеше без посока. Тръгна по най-късия път към Сена. Спря се близо до моста Нотр-Дам. На това място Сена образува опасен водовъртеж, от който се плашат всички моряци. Водата се устремява със страшна сила под сводовете на моста, пени се и клокочи. Ако някой попадне там, не може вече да се покаже на повърхността. И най-добрите плувци се удавят.

Жавер се облакъти на парапета и се замисли дълбоко.

Преломът, който ставаше в душата му, го терзаеше жестоко. Той бе объркан. Понятието за дълг, досега пределно ясно у него, сега сякаш се бе раздвоило. Когато срещна неочаквано Жан Валжан на брега на Сена, у него заговориха едновременно два инстинкта: вълкът намери отново плячката, а кучето — намери отново господаря си.

Да дължи живота си на престъпник и да му се отплати със същото, да застане на равна нога с каторжника! Да допусне той да му каже: „Върви си!“ и сам той на свой ред да каже: „Свободен си!“ За да остане верен на съвестта си, трябваше да измени на дълга си към обществото.

Случило се беше нещо удивително: Жан Валжан го бе пощадил. Но се бе случило и нещо още по-удивително: Жавер бе пощадил Жан Валжан.

Грозно беше да издаде Жан Валжан. Грозно беше и да го остави на свобода. И в двата случая честният Жавер се опозоряваше. И в двата случая го очакваше падение!

Така мислеше този нещастен тесногръд служител на закона.

Той продължаваше да се бъхта в неразрешимия проблем: един рецидивист да остане неуловен и ненаказан и то по негова вина! Нима Жан Валжан ще се окаже по-силен от обществения ред?

Този човек го озадачаваше. Пред него рухваха всички догми, на които бе служил цял живот. Великодушието на Жан Валжан към него самия, който му бе причинил само зло, го смазваше. Жавер чувствуваше, че в душата му се прокрадва едно ужасно чувство: възхищение пред каторжник, уважение към престъпник. Нима подобно нещо беше възможно?