Виктор Юго - Клетниците

На това място нямаше възможност да се качи вече горе, а брегът скоро щеше да свърши със стръмен откос. И там дрипльото щеше да се окаже заклещен между отвесна стена, река и властта по петите му.

Малко преди края на пътечката на брега имаше куп отпадъци, но нима той можеше да се скрие успешно зад него?

Следеният мъж стигна до купчината, отмина я и… изчезна от погледа на преследвача. Полицаят ускори крачка. Щом стигна до купчината, спря смаян. Мъжът, когото преследваше, беше потънал вдън земя. Ако се беше хвърлил в Сена или се беше покатерил по отвесния откос, щеше да го забележи. Къде се бе дянал?

Мъжът със закопчания догоре сюртук зашари с поглед наоколо. Изведнъж се удари по челото. Точно където свършваше брегът, той забеляза широка ниска решетка с груба ключалка и масивни, панти. Мътен ручей течеше под нея, а отвъд железните й пръти се виждаше сводест коридор.

Мъжът разтърси решетката, но тя не се поддаде. Това означаваше, че човекът, който се беше скрил вътре, имаше ключ.

— Това вече минава, всяка мярка! Да разполага с държавен ключ!

След това, надявайки се било да дочака мъжа, било да изненада други обитатели на канала при излизането или влизането им, той направи знак на един минаващ по кея файтон да спре и застана на пост зад купчината отпадъци, вбесен, но търпелив като ловджийски пес.

Файтонът спря на парапета на Йенския мост. Редките минувачи по моста се извръщаха, за да погледат тези две неподвижни подробности на пейзажа: мъжа на брега и файтона на кея.

Жан Валжан отново тръгна и вече не се спря. Той пристъпваше все по-трудно. Височината на свода беше променлива и той постоянно трябваше да се снишава, за да не удря Мариус в свода. Хлъзгавият плочник беше лоша опора и той час по час залиташе. Изпитваше смъртна умора. Плъхове пробягваха между краката му. Сегиз-тогиз от входните отверстия го лъхваше свеж въздух, който го ободряваше, защото смрадта на клоаката го задушаваше. Към три часа следобед стигна до околовръстния канал. Верният му усет го водеше. Той избираше по-широките коридори, за да не се забута в някой сляп канал. Логично предполагаше, че най-широкият ще го изведе към реката, но по-далеч от центъра на града.

По едно време мина под широк отдушник, който ярко освети подземието. Той положи нежно Мариус на земята и го разгледа. Затворени очи, залепнала от съсирена кръв коси, безжизнено отпуснати ръце. Жан Валжан сложи ръка на гърдите му. Сърцето туптеше. Той разкъса ризата на младежа и превърза раните му. Докато го опипваше, намери в джоба му парче хляб и го изяде. Намери и бележника му с адреса на дядо му.

Той стана и наново пое злокобния си път. Внезапно почувствува, че пропада и под краката си усети не вече плочи, а тиня.

Подземната канална мрежа в стария Париж бе изложена на внезапни срутвания. Основната каменна настилка пропадаше на известно разстояние. Какво представлява пропадането? Все едно подвижен пясък, но не на крайбрежието, а под земята.

Да затънеш на открито на морския бряг е ужасно, но представяте ли си подобна смърт в клоака? Навън винаги има известна надежда, че ще те видят, ще ти помогнат. Тук — непрогледна нощ и бавно задушаване в мръсотиите. Смрад и тиня вместо пясък.

Жан Валжан се беше натъкнал на такова пропадане. То бе причинено от проливния дъжд предната вечер. Той навлезе в тинята. Невъзможно беше да се върне назад. Мариус издъхваше, а и сам той беше на края на силите си. А и къде да отиде? Продължи да джапа в калта. Но колкото по-напред се придвижваше, толкова по-дълбоко затъваше. Скоро тинята стигна до прасците му, а водата заля коленете му. Затъваше все повече и гъстата тиня затрудняваше придвижването му.

Водата стигна до мишниците му. Той чувствуваше, че затъва. С неимоверни усилия успяваше да крепи Мариус над водата. Направи отчаяно усилие и отметна крак напред. Удари се в нещо твърдо. Опора. Крайно време беше. Той се изопна, наведе се напред и се вкопчи безумно в тази опорна точка. Това беше насрещният бряг на основната настилка, която само беше хлътнала, без да се разруши.

Когато излезе от коварната яма, той се почувствува така отпаднал, че на всеки три-четири крачки се спираше да си поеме дъх. Но ако физическите му сили бяха пресекнали, духът му все още не се предаваше. Закрачи едва ли не бързо и внезапно се блъсна в стена. Беше стигнал до завоя. Далеч, много далеч забеляза някаква светлина. Благословена бяла светлина. Жан Валжан виждаше изхода!