Виктор Юго - Клетниците

Скоро той стигна до него, но спря, беше действително изход, но той не можеше да излезе през него. Здрава решетка го затваряше, снабдена със солидна брава. Затворническа ключалка, каквато Париж тогава нерядко употребяваше.

Отвъд решетката — простор, река, дневна светлина, свобода. Виждаше се Мостът на инвалидите. Удобно място да изчака нощта и да се изплъзне: денят и без това си отиваше.

Какво да стори? Опипа пречките на решетката една по една. Всички бяха здраво споени. Нямаше нито лост, нито някаква тежест под ръка, за да се опита да избие някоя от тях. Никаква възможност да отвори вратата.

Нима щеше да свърши тук, пред прага на свободата?

Той се обърна гърбом към решетката, отпусна се на плочите до все още безжизнения Мариус и обори глава. За какво мислеше? Нито за себе си, нито за Мариус. Той мислеше за Козет.

Една ръка докосна рамото му и нечий глас му прошепна:

— Да делим наполовина!

Човек в този мрак? Жан Валжан помисли, че бълнува.

Пред него действително се беше изправил човек с окъсани работнически дрехи. Жан Валжан тутакси го позна, но кален в неочакваните неприятности, веднага възвърна хладнокръвието си. Пред него стоеше Тенардие. За щастие самият той беше гърбом към светлината, а и целият бе изкалян и окървавен. На тази среща Жан Валжан беше дегизиран, а Тенардие беше без маска.

— Как смяташ да се измъкнеш оттук? — попита бившият кръчмар.

Жан Валжан не отговори.

— Трябва да се измъкнеш, нали? Да делим на две.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Ти си убил човек. Много добре. Аз пък имам ключ. Искам да ти помогна. Трябва да си наш човек.

Жан Валжан започна да проумява.

— Слушай, приятелче, не вярвам да си пречукал, тоя, без да пребъркаш джобовете му. Да делим на две и ще ти отворя вратата.

После той щракна с пръсти, като че ли внезапно се сети за нещо.

— Слушай бе, братче, как успя да се измъкнеш от пропадането? Аз не посмях да се забутам вътре, а ти си го прегазил, както виждам. Пфу! Как вониш!

Жан Валжан продължаваше да мълчи.

— Всъщност може би си постъпил разумно. Утре като дойдат да запълнят ямата, виж че намерили трупа. Ще открият следите и ще те спипат. Реката виж, това е по-чиста работа.

Колкото повече се разбъбряше Тенардие, толкова по-безмълвен ставаше Жан Валжан. Изненадваше го държането на Тенардие. Той беше неспокоен, недоверчив, но общо взето дружелюбен. Като че ли се притесняваше от нещо. От време на време снишаваше глас с пръст на устните. А бяха съвсем сами. Жан Валжан си помисли, че наблизо се крият други злодеи и Тенардие не иска да дели плячката с тях.

— По-бързо — каза Тенардие. — Колко пари имаше тази мърша?

Жан Валжан изпразни съдържанието на джобовете си. При несигурния живот, който бе принуден да води, той бе свикнал да носи повече пари у себе си. Но този път, погълнат от мрачни мисли, докато навличаше униформата си предната вечер, не беше взел портфейла си. Имаше само малко дребни пари в жилетката си. Едва тридесет франка.

Тенардие направи презрителна гримаса.

— Убил си го за тоя дето духа!

После опипа на свой ред джобовете на Жан Валжан и на Мариус като опитен джебчия. Междувременно успя да откъсне едно парче от сюртука на Мариус и да го пъхне в джоба си. Може би някой ден щеше да му потрябва.

— Вярно, това ви са парите — каза той и като забрави условието „да делим по равно“, прибра всичките монети.

След това извади ключа, изпод дрехата си и каза:

— А сега, приятелче, на добър час. Понеже си плати, можеш да излезеш.

И той се захили.

Тенардие открехна вратата, колкото да се провре Жан Валжан, заключи след него и потъна в непрогледната тъмнина.

Жан Валжан отпусна Мариус на брега. Най-сетне на открито! Смрадните изпарения, мракът и ужасът бяха вече зад тях. Свежият животворен въздух изпълни гърдите му. Здрачаваше се. Около него бе тихо. Небето изливаше умиротворение. Наближаваше нощта, велика освободителка, приятелка на всички, които се нуждаят от тъмен плащ, за да се избавят от тревогите си.

Той загреба от реката вода и напръска леко лицето на Мариус. Клепките на младежа си оставаха затворени, но през полуотворените му уста се долавяше лекото му дишане. Жан Валжан се канеше да загребе втори път вода от реката, когато внезапно изпита неясно безпокойство. Имаше чувството, че някой неусетно се е спрял зад него. Той се обърна.