Виктор Юго - Клетниците

— Да живее републиката! — извика гръмко и се изправи.

— И аз съм с тях.

После прекоси салона с твърди крачки и застана пред дулата на пушките, до Анжолрас.

— Убийте и двама ни с един и същи залп — каза той и като се обърна към Анжолрас, попита смирено: — Позволяваш ли?

Анжолрас се усмихна и стисна ръката му.

Усмивката стоеше още на устата му, когато пушките изгърмяха. Пронизан от осем куршума, Анжолрас остана облегнат на стената, сякаш прикован на нея. Грантер, убит на място, се строполи в краката, му…

Мариус действително беше пленен. Пленен от Жан Валжан. Десницата която го беше грабнала през кръста, когато той залиташе, и чийто допир бе усетил, преди да загуби съзнание, беше ръката на Жан Валжан.

Участието на Жан Валжан в боя се свеждаше до безстрашното му излагане на куршумите. Ако не беше той, никой не би помислил за ранените в този върховен предсмъртен час. Той грабваше падналите, отнасяше ги в долното помещение и ги превръзваше. Но не вдигаше ръка за удар, нападение или самоотбрана. Само подпомагаше безмълвно другите. Куршумите сякаш го отбягваха: беше се отървал само с няколко драскотини.

Сред гъстия дим той като че ли не гледаше Мариус, но всъщност не го изпускаше от очи. Когато един изстрел го улучи, той се спусна ловък като тигър, метна го на гърба си и се скри зад ъгъла на „Коринт“.

В този момент вратата беше обект на вихрената атака на войската и никой не му обърна внимание. Както читателят си спомня навярно, този ъгъл се издаваше като нос посред улицата и предпазваше не само от картеча, но и от погледите едно малко пространство. Там именно Жан Валжан се спря, остави Мариус на земята и се огледа. Положението беше отчаяно. Какво да стори? Само птичка би могла да се измъкне. А трябваше незабавно да намери изход. Ако на някой войник хрумнеше да заобиколи къщата, всичко беше загубено.

Пред него се издигаше неумолимата и глуха шестетажна къща. Вдясно тъмнееше невисоката барикада, но отвъд гребена й пробляскваха щикове.

Жан Валжан погледна още веднъж къщата, барикадата и плъзна обезнадежден поглед по земята, сякаш искаше да я пробие.

Внезапно той разграничи в краката си полузатрупана от паветата желязна решетка. Паветата около нея бяха изкъртени и тя едва се крепеше. През пречките й личеше цилиндрично отверстие. Жан Валжан не се поколеба нито миг. Отстрани паветата, повдигна решетката, натовари на раменете си безжизнения труп на Мариус и с това бреме на плещите, помагайки си с колене и лакти, се вмъкна за щастие в недълбока шахта и захлупи отново над главата си тежкия капак, върху който отново се сринаха няколко павета.

Всичко това му отне само няколко минути.

Жан Валжан се озова в дълъг подземен коридор. Дълбоко спокойствие, пълна тишина, нощен мрак. Над главата му едва долиташе ужасната врява в превзетата с щурм кръчма.

Жан Валжан се намираше в клоаката на Париж. Главоломен преход. В самото сърце на града Жан Валжан внезапно се бе озовал извън него. Само за миг мина от ярка дневна светлина в пълен мрак, от трясък и врява — в гробна тишина и от смъртна опасност — в съвършена сигурност.

Попадна в подземие. Напусна улицата, където се ширеше смърт, заради гроба, където трептеше искра живот. Ослуша се замаян. Спасителният капан се раззина пред него. Вероломно скривалище. Благословена засада, но все пак засада!

Само че раненият не помръдваше и Жан Валжан не знаеше дали носи жив човек или мъртвец.

Първото му усещане беше пълна слепота. Почувствува твърда почва под нозете си. Това бе важното. То му стигаше. Простря напред едната си ръка и докосна стена. Разбра, че коридорът е тесен. След няколко секунди очите му свикнаха с тъмнината и той долови под бледата светлина на отдушника очертанията на подземния канал. Но тази светлина угасваше на няколко метра от него и там се издигаше зловеща стена от мрак. Тя можеше да го погълне навеки. Но той трябваше да си проправи път през нея и то незабавно. Както той бе забелязал решетката, и войниците можеха да я видят и да претърсят шахтата. Беше оставил Мариус на земята. Вдигна го решително и навлезе в тъмнината.

Всъщност не бяха толкова близо до спасението, както той се надяваше. Очакваха ги други премеждия, далеч не по-малки. Жан Валжан беше паднал от единия кръг на ада в друг.

Преди всичко, налагаше се някак да се ориентира в подземната мрежа от канали. Едва изминал петдесетина крачки, той се натъкна на напречен коридор. Кой път да избере? Надясно или наляво? Той си каза, че вероятно се намира под халите и ако тръгне наляво, следвайки наклона на канала, скоро ще излезе на Сена и то в най-оживения квартал на Париж. Двама окървавени мъже не можеха да минат незабелязани и щяха да го уловят, преди да е излязъл.