Виктор Юго - Клетниците

— Напъхай това в човката си!

Мариус се спусна извън барикадата. Комбфер го последва. Но беше вече много късно. Гаврош беше мъртъв. Комбфер донесе кошницата с куршуми, а Мариус — детето.

„Уви!“ — мислеше си той, връщайки на сина онова, което Тенардие бе сторил за неговия баща. Само че кръчмарят бе изнесъл баща му жив от боя, а той изнасяше детето мъртво.

Положиха Гаврош върху същата маса, където лежеше дядо Мабьоф и покриха двете тела с черния шал. Той стигна и за стареца, и за детето.

Комбфер разпредели куршумите от кошницата на Гаврош. Паднаха се всекиму по петнадесет куршума. Както вече казахме, барикадата изглеждаше доста спокойна вътре. Скоро всички фази на борбата щяха да бъдат приключени. Позицията им, засега застрашителна, не след дълго щеше да стане безнадеждна. Но колкото по-отчаяно ставаше положението им, толкова по-ярък героизъм обгаряше сърцата им. Анжолрас се възправяше над всички, суров и непоколебим като млад спартанец.

— Скоро ще вземем дилижанса за друга планета — каза шеговито Легл.

Анжолрас заповяда да качат павета на първия етаж и да зазидат до половина прозорците, превръщайки ги така в бойници. Той даде също две брадви, за да пресекат стълбата, щом всички бойци се качат горе. Очакваше нападение и предвиждаше, че кръчмата ще бъде последното им убежище и крепост.

— И теб не съм те забравил — каза той на Жавер. — Последният, който напусне залата, ще пръсне главата ти.

В този миг самият Жавер беше по-невъзмутим и от Анжолрас.

Тогава се появи Жан Валжан.

— Преди малко ми благодарихте — каза той на Анжолрас.

— От името на републиката.

— Ако заслужавам награда, искам в замяна да пръсна лично аз черепа на този човек.

Жавер вдигна глава, позна Жан Валжан, трепна неуловимо и каза:

— Това е справедливо.

Анжолрас се обърна към Жан Валжан:

— Отведете шпионина.

В същия миг прозвучаха тръби.

— Тревога! — извика Мариус от върха на барикадата.

Жавер се изсмя със свойствения си беззвучен смях и каза на въстаниците:

— И вас не ви чака по-хубаво!

Когато остана сам с Жавер, Жан Валжан развърза краката му и го поведе за ремъка на амуницията му като добиче. Така прекосиха вътрешния трапец на барикадата. Покатериха се по ниското укрепление на улица Мондетур и се озоваха в уличката, където никой вече не можеше да ги види.

Жан Валжан извади от джоба на жилетката си ножче и го отвори.

— Кама ли? — извика Жавер. — Правилно. Това ти подхожда повече!

Жан Валжан сряза мартенгала, омотан около шията на Жавер, преряза и въжетата, които стягаха китките му и му каза:

— Свободен сте.

Жавер мъчно се учудваше. Но колкото и да се владееше, сега застина, зинал от удивление. Жан Валжан добави:

— Не вярвам да изляза жив оттук. Но ако случайно оцелея, аз живея под името Фошльован на улица Ом Арме №7.

Жавер смръщи лице като тигър, полуотвори уста и процеди през зъби:

— Пази се!

— Идете си — повтори Жан Валжан.

Жавер закопча сюртука си, повтори адреса на Жан Валжан, обърна се кръгом и закрачи към халите. Като измина няколко крачки обаче, той се спря и извика:

— До гуша ми дойдохте! По-добре ме убийте!

Без да съзнава, той за пръв път го заговори на „вие“.

— Идете си!

Жавер закрачи бавно. Щом зави зад ъгъла на улицата, Жан Валжан изпразни във въздуха пистолета си, после се върна на барикадата и докладва:

— Задачата е изпълнена.

Мъртвите имат право, макар че и живите не са виновни. Още от предната вечер двете редици къщи по улица Шанврьори се бяха превърнали в стени. Жестоки стени. Затворени врати, затворени капаци на прозорците.

В други времена, когато е назрял часът и народът пожелае да сложи край на съществуващия обществен ред, когато въздухът е наситен с всеобщо негодувание и градът е готов да изкърти паветата си, всеки мирен жител става съюзник на боеца, а домът се побратимява с опряната на него барикада.

Но когато въстанието не е добре подготвено, когато не е получило съгласието на народа, бойците са загубени. Не може току-така да се накара народа да крачи по-бързо, отколкото иска. В такива случаи той изоставя въстанието на собствените му сили. Всяка къща е хладен зид. Той вижда и чува, но не желае да окаже помощ. Той би могъл да се открехне и да спаси въстаналите, но съзнателно се прави на сляп и глух. Страхът извинява жестокото му негостоприемство. Страхът сковава врати, прозорци и сърца. Кой е виновен?