Виктор Юго - Клетниците

Очевидно наближаваше буря.

Мариус реши в случай на отказ да махне шината, да изкълчи отново ключицата си, да откаже всякаква храна. Раните бяха неговите бойни припаси. Ще получи Козет или ще умре.

И той зачака благоприятния момент с подмолно търпение.

Този момент не закъсня.

Веднъж, докато дъщеря му подреждаше скрина, Жилнорман се наведе над Мариус и му каза нежно:

— На твое място, Мариус, бих ял повече месо, а не риба. Пърженият калкан е добра храна за болен, но за да се вдигнеш на крака, е нужен сочен котлет.

Мариус, който се чувствуваше съвсем добре, седна в леглото, погледна дядо си право в очите и заяви със страшно изражение:

— Трябва да ви кажа нещо по този повод.

— Какво именно?

— Че искам да се оженя.

— Ами че това е вече предвидено! — отвърна дядото и избухна в смях.

— Как така предвидено?

— Така. Предвидено. Момичето ще бъде твое.

Изненадан и омаломощен от радостно вълнение, Мариус цял се разтрепера.

— Точно така. Хубавото момиче ще бъде твое. То идва всеки ден да пита как си в лицето на един беловлас господин. Живее на улица Ом Арме номер седем и по цял ден плаче, приготвяйки карпия. А, отвори ли най-сетне дума за това? Беше намислил цял заговор, така ли? Искаше да се пребориш с мене? Разчиташе, че ще се скараме? Пропадна речта, която възнамеряваше да ми държиш, господин адвокат, ядосвай се на воля! Запуших ли ти устата, глупчо? Аз не съм вчерашен. Осведомих се. Тя е истинско съкровище и те обожава. Ако беше умрял, щяха да погребат и трима ни — нейният ковчег щеше да следва моя. Бях си наумил, щом се съвземеш да ти я домъкна току-така, но само в романите въвеждат безцеремонно млади момичета до леглото на ранени красавци. Какво щеше да каже леля ти? А и какво щеше да каже лекарят? Хубавите жени не лекуват треската. Виждаш ли, аз си давах сметка, че не ме обичаш и си мислех: „Какво да сторя, та пак да ме обикне?“ И тогава си рекох: „Чакай, нали си имам под ръка мъничката Козет?“ Искаш да се ожениш? Бъди щастлив, мило момче!

Старецът се разрида.

— Татко! — извика Мариус.

— Значи ме обичаш?

— Татко, сега съм добре, струва ми се, че бих могъл да я видя.

— И това е предвидено, ще я видиш утре.

— Татко?

— Какво има?

— А защо не днес?

— Че какво, може и днес. Заслужи си го — каза ми три пъти „татко“!

Козет и Мариус най-сетне се видяха.

Отказваме се от описанието на срещата им. Не бива да се опитваме да нарисуваме някои неща, включително и слънцето.

Цялото семейство се беше събрало в стаята на Мариус, когато Козет влезе, обкръжена сякаш от сияние.

— Възхитителна! — възкликна господин Жилнорман. Козет беше очарована, трепетна, неземно щастлива. Ту смъртно бледа, ту аленочервена, тя жадуваше да се хвърли в обятията на Мариус, а стоеше нерешително. Свенеше се да даде израз на любовта си пред толкова хора. Колко са безмилостни другите към влюбените! Стоят при тях тъкмо когато младите имат най-много нужда да останат сами!

Заедно с Козет беше влязъл и „господин Фошльован“, Жан Валжан.

На портиера и през ум не му мина да свърже този изрядно облечен господин с ужасния носач на трупове, който бе изникнал пред вратата му през онази страшна нощ. Все пак с будния си портиерски нюх той долови нещичко и каза на жена си:

— Струва ми се, че съм виждал някъде това лице.

Господин Фошльован се спря до вратата и остана там, с пакет под мишница.

— Дали този господин все носи книги под мишницата си? Толкова ли обича да чете? — каза шепнешком госпожица Жилнорман, която беше скарана с книгите.

— Че какво от това? Може да е учен — отвърна също тъй шепнешком господин Жилнорман.

Той се поклони и каза високо:

— Господин Траншльован, имам чест да ви поискам ръката на вашата дъщеря за моя внук, господин барон Мариус Понмерси.

„Господин Траншльован“ се поклони.

— Решено — заяви дядото. После се обърна към Мариус и Козет с протегнати ръце и им извика, благославяйки ги: — Разрешава ви се да се обожавате!

Те не чакаха да им го повтарят. Веднага зачуруликаха. Говореха си полугласно и изливаха насъбраната мъка от раздялата и буйната радост от срещата.

Старецът се настани до тях, накара Козет да седне и улови ръцете на двамата в старите си сбръчкани длани.

— Ах, тя е наистина пленителна, тази мъничка Козет! Момиченце и същевременно изискана дама! Жалко, че ще бъде само баронеса! Само че, какво нещастие! Едва сега се сетих! Повече от половината ми състояние е вложено в пожизнената ми рента! Докато съм жив, все някак ще карате, но като умра, клети мои деца, няма да имате и пукнат петак!