Виктор Юго - Клетниците

Козет научи, че не е дъщеря на стареца, когото толкова дълго бе наричала „татко“. При други обстоятелства това разкритие би я потопило в дълбока скръб, но в тия неизказано щастливи минути то хвърли само мимолетна сянка, развали настроението й за съвсем кратко време. Беше толкова радостна, че облакът се разпръсна бързо. Нали си имаше Мариус? Младежът идва, старецът остава на заден план.

Освен това от дълги години тя бе свикнала да живее сред загадки. Всеки, който е имал забулено в тайна детство, е склонен да приема какви ли не изненади. Тя обаче продължи да казва на Жан Валжан „татко“.

Девойката беше във възторг от дядо Жилнорман. Докато Жан Валжан бе загрижен да й уреди нормално положение в обществото и да й осигури завидно материално състояние, дядо Жилнорман я отрупваше с ласкателства и подаръци. Той изпразваше старите скринове и изваждаше от тях китайски коприни, скъпа дамаска, кадифе и златоткани кърпи, старинни накити и щедро ги даваше на Козет. Всяка сутрин нов дар я караше да изпада в блаженство.

Отношенията между Мариус и господин Фошльован си оставаха сдържани. Той неизбежно придружаваше Козет и Мариус го приемаше като необходимо условие да вижда годеницата си. Но той го ограждаше дълбоко в себе си с много въпросителни. Не можеше да отрече, че господин Фошльован говори добре и с известна изисканост, но все пак нещо му липсваше. Липсваха му качества на истински светски човек, макар и да притежаваше други, много по-ценни човешки качества. Но необяснимото държане на господин Фошльован в бърлогата Жондрет, както и странното му присъствие на барикадата, където се бе нагърбил доброволно с изпълнението на присъдата над Жавер, го изпълваше с недоверие към него. Само веднъж той опита почвата. Вмъкна уж случайно в разговора улица Шанврьори и се обърна към господин Фошльован:

— Позната ви е тази улица, нали?

— Никога не съм чувал улица с такова име — отвърна с най-естествен тон господин Фошльован.

„Сигурно съм бълнувал! — реши Мариус. — Навярно там е бил някой, който му е приличал!“

Колкото и силно да бе любовното му опиянение, то все пак не можа да заличи всичките грижи на Мариус.

Докато траеха приготовленията за сватбата, в очакване на определената дата, Мариус предприе трудни и добросъвестни проучвания, свързани с миналото.

Бе задължен по две линии: и за баща си, и за самия себе си.

От една страна — Тенардие, от друга — непознатият, който го бе донесъл в дома на господин Жилнорман.

Мариус държеше да издири тези двама души; той съвсем не смяташе, че може да ги забрави, като се ожени и бъде щастлив. Напротив, опасяваше се, че ако не изплати тези две задължения от миналото, те ще хвърлят сянка върху живота му, който занапред се очертаваше така безоблачен. Той жадуваше да се разплати с миналото, преди да встъпи радостно в бъдещето.

Обстоятелството, че Тенардие беше злодей, не намаляваше заслугата му спрямо полковник Понмерси. Тенардие беше престъпник за всички, но не и за Мариус.

Понеже не му беше известно какво точно се бе случило при Ватерло, Мариус не знаеше, че поради странното стечение на обстоятелствата, баща му наистина дължеше живота си на Тенардие, по не му дължеше благодарност.

Нито един от агентите, наети от Мариус, не можа да открие следите на Тенардие. Той беше сякаш безвъзвратно пропаднал. Тенардиерица беше умряла в затвора. Тенардие и дъщеря му Азелма, единствените оцелели от това жалко семейство, бяха потънали в неизвестността. Социалната бездна се бе затворила безмълвно над тия две същества.

След бягството му от затвора, Тенардие, организатор и инициатор на клопката в плевника Горбо, бе осъден задочно на смърт. Тази присъда допринасяше за сгъстяване на мрака около този човек, като го принуждаваше да се спусне на самото дъно на обществото, за да не го уловят.

Колкото до непознатия, който беше спасил Мариус, издирванията също удариха на камък. Успяха да намерят файтона, който го бе докарал полумъртъв от кея на Сена на шести юни. Кочияшът заяви, че към девет часа вечерта решетката на канала, която извежда към реката, се отворила и от нея излязъл човек, носещ на плещите си друг човек, който изглеждал мъртъв. Един агент охранявал изхода. Той арестувал живия и взел под свое разпореждане мъртвия. По заповед на полицая кочияшът качил всички във файтона си. Най-напред оставили мъртвеца. Другите двама продължили с файтона до Архива, там слезли и полицаят отвел другия човек. Кочияшът не знаеше нищо повече.