Джон Ъпдайк - Семеен живот в Америка

— Нека да те закарам до гарата.

— Остави ме да походя. Имам нужда от движение. Пък и ти трябва да си тук, когато дойде Рей. Поговори с него.

— Аз се крия — каза тя. — Крия се в банята.

Грета се сети за тази подробност, понеже знаеше, че ще му хареса.

Фрейзър не се отправи към гарата; той се върна надолу по пътя, към стария си дом. Не му излизаше от ума Кени, който искаше да си отсече елха от гората и не бе получил подкрепа, а догодина щеше да бъде голям, за да се вълнува от тези неща. Представи си как брадвата се изплъзва, кръвта на момчето шурва на белия сняг. Снегорините не бяха изчистили добре пътя. Една кола, подобна на неговата, се появи зад завоя и връхлетя насреща му. Сигурно силуетът му се различаваше трудно на фона на боровата гора. Колата — оранжевият сааб на Джийн, кривна, занесе и се закова косо пред него в подножието на хълма. Лицето й в рамката на прозореца беше вбесено.

— Какво правиш тук? — изкрещя тя. — Не можеш ли да мирясаш някъде? Още малко и щях да обърна колата заради тебе!

— Сетих се, че мога да помогна с нещо на децата, преди да се върна в Бостън — каза той, като се приближи.

— Щом искаш да бъдеш толкова полезен, защо не живееш с нас?

— Не мога — отвърна Фрейзър. — Да не се е случило нещо с Кени?

— Как разбра? Точно преди малко се мъчеше с някаква задача по геометрия. Не можах да му помогна, той ме наруга и аз му казах да те потърси у Грета; да пукна, ако се обадя аз.

— Защо не? Малкият Били непрекъснато звъни на баща си.

— О, да върви по дяволите малкият Били, не искам и да чувам за скъпото ти второ семейство!

— И те са хора — каза Фрейзър, като се чудеше дали да направи снежна топка и да я замери.

Тя навярно прочете мисълта му, защото по сърдитото и лице почти се прокрадна лека усмивка.

— Заради теб ще закъснея за тенис — каза тя. Той се приближи до колата и облегна ръка на отворения прозорец.

— Докога ще играеш тенис с тези мухльовци?

— Не е твоя работа — отвърна тя. — Върви да поговориш с децата.

Джийн потегли, той направи една снежна топка и я хвърли по колата. Както можеше да се предвиди, поради задължителната геометрична крива не улучи.

Още щом отвори вратата, усети промяна, лъхна го познатият-непознат, светият-светски аромат. Коледа. В гостната Кени лежеше на канапето и разглеждаше шофьорската си книжка, а в една кофа, пълна с тухли, край пианото стърчеше тънка дълга хилава елхичка.

— Значи си я отсякъл без мен! — обвини го Фрейзър. Момчето продължи да се усмихва на собствения си образ.

— Чудна е! — каза Фрейзър.

Дръвчето беше толкова рехаво и проскубано, че той виждаше през него заснежения двор, люлката на изсъхналия бряст и рекичката отвъд. Едва когато се вгледа по-внимателно, забеляза, че по нея вече са окачени някакви украшения. Нанси донесе още една кутия с играчки от тавана.

— Повечето са се изпотрошили, тате — каза тя весело.

Бяха евтини, чупливи топки, купувани тук и там по сергиите в течение на годините; на много от тях липсваха лъскавите капачета, които държаха клупчето.

— Ще купим още — обеща Фрейзър.

В кутията с играчки имаше и един стар клоун от памук, с червено филцово елече и островърха шапка с памучен пискюл; той го беше правил много отдавна за бащината си елха. Нанси го остави да го закачи по-високо, отколкото можеше да стигне тя. После Фрейзър се залови с геометрията.

— Виж, Кени — започна той, — ако имаш два ъгъла от един триъгълник, можеш да намериш третия, защото знаеш общия им сбор. За да докажеш, че са от един вид, ти стига да знаеш само по два ъгъла от всеки. За да докажеш, че са подобни, ти трябват два ъгъла и една страна, която ти дава големината, или две страни и един ъгъл, ако ъгълът е заключен между тях, защото, нали разбираш… — тук се наложи той да започне да рисува и двамата със сина му се замръщиха, надвесени над учебника.

— Имате еднакви вежди — каза Нанси, като гледаше зарадвана ту единия, ту другия.

Джийн се върна по някое време и пак хапнаха заедно, и пак пиха „Шартрьоз“, и Джийн, обляна в светлината на свещите, скланяше глава с онази кокетлива изпитателност, която не бе виждал у нея от двайсет години. Желаеше го, констатира тъжно Фрейзър.

— Не ме карай да изпусна влака — каза той.

— Не бързай толкова. Остани. Да му стане жал на човек, като те гледа как си хлътнал по тоя дребен… пудел.

— Защо не беше тъй привлекателна, когато още можехме да бъдем заедно.

Тя започна да си търси ботушите, после ръкавиците и, разбира се, когато гарата се показа, златистите прозорци на влака вече се раздвижваха като прозорците на къща, разтърсена от земетресение.