Джон Ъпдайк - Семеен живот в Америка

— Ама какво разглезено синче е станал, татко. Трябва да го чуеш как говори с мама — каза Нанси.

— Вече всички деца говорят така. Казват неща, за които не смеехме и да помислим едно време — намеси се Джийн.

— „Всичко се разпада“ — изрецитира Фрейзър, — „анархия“… десет точки, който го довърши.

— „Анархия се плисва над земята“ 3 3 Иейтс. „Второто пришествие“. — Б.пр. — допълни тя.

Нанси гледаше ту единия, ту другия и надеждата в очите й, както топлата, влажна муцуна на кучето, тежеше върху гърдите на Фрейзър.

Джийн този път се сети да донесе две чаши кафе. Двамата заедно прегледаха бюджета, който бе приготвила за своя адвокат. Храна, дрехи, отопление, електричество… всичко изглеждаше толкова мизерно на лист хартия.

— Какви са тези хиляда долара за развлечения? — попита той.

— Идеята беше негова. Каза ми да включа още нещо.

— Не се оправдавай толкова. Нямам нищо против. Просто се питах какво смяташ да правиш.

— Нищо не смятам да правя. Огромна кръгла нула. А може и да попътувам. Тъкмо от снега днес ми домъчня за Карибите. Никога няма да отидем пак заедно а Сен Мартен, нали?

— Не виждам как.

— Ако се съглася да се разведем в Хаити, ще дойдеш ли с мен?

— Не мога, Джийн. Нека да поговорим. Тая сума за дрехи ми се струва малка.

— Че за кого да се обличам?

— След малко наистина трябва да тръгвам.

— Кога те чака тя?

— Знае, че ще вечерям с децата.

— Добре де, вечерята още не е свършила. Искаш ли малко „Шартрьоз“?

— Къде са включени парите за „Шартрьоз“?

— В „домакински нужди“.

Нанси поиска да се върне да спи у Харисънови и Кени й предложи да я закара.

— Кога ще си дойдеш? — попита го Фрейзър. — По някое време.

— Как ще се прибера в Бостън?

— Мама каза, че няма да се връщаш в Бостън.

— Карай много внимателно — заръча той.

— Няма страшно — отвърна Кени.

Може би, помисли си Фрейзър, гъстите вежди и моминските мигли на момчето му придават този навъсен, укорителен поглед.

Когато децата излязоха и ликьорът беше изпит, тон се помоли:

— Хайде, разбери, трябва да тръгвам.

— Че кой те спира? — попита Джийн.

Във всеки случай не тя, даде си сметка Фрейзър, изненадан. Онова, което го спираше, бе вътре в него.

— Не ми се иска да те оставям сама в празната къща.

— Свикнала съм — сви тя рамене. — Пък и Кени ще се върне но някое време. — Това я подсети. — Как ще се прибереш? Пеша?

— Ще походя — каза той и се надигна. Беше преоткрил удоволствието да се движи; приятно му бе да се чувствува изправен, необременен — непоклатимо цяло, навестяващо една след друга частиците на своя живот, пръснати като съкровището на скъперник, решил да надхитри банда крадци.

— Ще те поизпратя нагоре по пътя — каза Джийн.

Снегът целуваше лицата им в мрака. И кучетата тръгнаха, заборичкаха се край тях. Пътят беше хлъзгав и тя го хвана под ръка. В края на поляната, близо до мястото, където го бяха оставили сутринта, Джийн спря под уличната лампа; в снопа светлина снежинките се рояха като в преобърнато стъклено кълбо.

— Оттук нататък започват кучешките свади — каза тя.

— Как да ги спрем да не ни следват повече?

— Аз се връщам. Ти не мърдай, докато не ги повикам.

Тя се притисна до него, плътно, по устните й се топяха снежинки, тялото й бе едро, загърнато в едно от ватинираните якета на децата.

— Защо си толкова мил изведнъж? — попита Джийн.

— Не съм — отвърна Фрейзър и когато тя се отдалечи на безопасно разстояние, извика: — Благодаря за хубавото прекарване. Обади ми се, ако Кени случайно удари колата или нещо такова.

Тя повика кучетата и когато дотърчаха при нея, залудува с тях, като тупаше с ръце бедрата си и отскачаше, щом рипваха към лицето й, отдалечавайки се постепенно от кръга светлина, изгубвайки се по посока на празната къща в края на града. Фрейзър продължи покрай все по-малките дворове към центъра.

В кухнята Грета чистеше декоративните си растения от листни въшки. Фрейзър постоя един миг в задния двор да я погледа; тя бе подредила саксиите на шкафа и се местеше от цвете на цвете, като систематично прищипваше и унищожаваше малките незабележими животинки. Една цигара тлееше до нея и след почистването на всяко растение тя я взимаше и си дръпваше. Той бутна вратата, без да почука. Лицето й, изумено в първия миг и омекнало при разпознаването му, излъчваше настървената, откъсната от света съсредоточеност, на която бе станал свидетел. Прегърна я и от допира с това тънко, младо и сърдито тяло, тъй скоро след като бе държал едрите рамене на Джийн, се почувствува толкова уморен, че помоли: