Джон Ъпдайк - Семеен живот в Америка

Близнаците се върнаха от църква и ги изпратиха на тавана да донесат коледните играчки. Тези семейни антики бяха крехки и изящни: удължени топки с назъбени вдлъбнатини, стъклени крушовидни форми, преплетени гирлянди от разноцветни метални жички, сцена на Рождество Христово, изваяна толкова миниатюрно, че да се окачи на клонче, четири изкусно сгънати и оцветени ангела от папие-маше. Докато боравеха със скъпоценните реликви, ръцете на Фрейзър се разтрепераха, тъй несръчно се заплитаха в тази паяжина от собственост и традиция. Той почувствува с отчаяние, че мястото му не е тук. И настроението му се предаде на най-малкия; все още обут, Били се бе отдръпнал, вперил поглед в елхата, като че ли някакъв омайващ, облечен в сърмена броня великан бе нахлул в гостната. Фрейзър отстъпи назад и се опита да посрещне заедно с момчето внезапно появилия се чужденец.

— Какво ще кажеш, Били? — съзаклятнически попита той детето.

Единият от близнаците се шмугна под дървото, добра се до някакъв бутон и светлинките замигаха. Били изхлипа и избяга от стаята. Грета, която се втурна след него, не можеше да проумее причината за мрачното му настроение и го отдаде на умората. Самата тя била каталясала, обясни на масата, докато им сервираше обяда.

— Мразя храната в тази къща — заяви Били и се плъзна от стола.

Докато сърбаха пилешката супа, останалите четирима го чуха как върти тайно телефона в гостната. Тънкото му гласче прозвънтя като камбанка:

— Ало… Били се обажда… татко там ли е?… Татко? Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?… Не искам… Знам… Добре.

Преди Грета да успее да реагира, детето бе затворило. Били влезе в кухнята с гордо, сияещо лице.

— Татко ще дойде да ме вземе.

Устните на Грета, които се свиха да кажат нещо, изглеждаха пресъхнали.

— Но нали щеше да ходиш у Доналд следобед?

Само искрица от въодушевлението угасна в устремения нагоре детски взор.

— Ти не можеш ли да му се обадиш? — изчурулика Били така лукаво, че един от братята му се разсмя.

— Може би — едва промълви Грета и Фрейзър се видя принуден да се намеси.

— Били — каза той, — трябва да питаш майка си, преди да се обаждаш така на баща си. Той може да е имал други планове, а сега и Доналд ще се обиди. Вчера нали се видя с татко. Не можеш да го виждаш всеки ден.

Били не откъсваше очи от лицето на майка си.

— Няма да се обиди — пропя той с нежния си, изпълнен с надежда гласец.

Фрейзър се обърна към Грета:

— Защо не се обадиш на Рей да го отложите? Поговори с него.

— Не мога.

— Защо?

— Страх ме е.

— Хайде стига, тъкмо ще се отърве. Да не мислиш, че му се бие целия път дотук? Не можеш да оставиш едно петгодишно хлапе да ти се качва на главата.

Помръкналото й лице побледня от гняв, кипнал към нея самата.

— Заради мен — каза тя ледено — Били няма баща.

От страх да не я подтикне към повече самообвинения Фрейзър вдигна рамене:

— Прави, каквото искаш. Това не е моят дом.

Грета запали цигара, отиде до телефона и говори с майката на Доналд. Част от самоувереността й се възвърна; на Фрейзър му се стори, че тя трябваше да се извини повече.

— Толкова съжалявам. Били цяла сутрин беше неспокоен и… зная… мисля, че не съм аз тази, която трябва да застава между него и баща му… Запазваме си правото за по-нататък… Благодаря много. Дочуване!

В поздрава й Фрейзър долови същото звънтящо, леко подигравателно пропяване, което му бе направило впечатление у най-малкия й син. Докато тя говореше по телефона, той си сложи палтото и ръкавиците. После каза:

— Съжалявам. Мислех да остана и следобеда, но не мога. Чувствувам се особено. Не заради теб, не заради нас, с нас всичко е наред, просто… ей така. — И добави: — Не искам да се сблъскам с Рей.

Грета облегна лице на рамото му.

— Не виждам какво друго бих могла да направя. Знам, че трябва да бъда по-твърда, но на Били му е толкова тежко сега. Пита всеки срещнат: „Разведен ли сте вече?“

Фрейзър се засмя от любезност.

— Не ми се сърди — помоли го тя. — Постепенно ще свикна.

— Не ти се сърдя — отвърна той. — Обичам те. Но с Рей трябва да вземете някакво решение, иначе ще отгледате един тиранин.

Грета вдигна лице, този път порозовяло от гняв.

— Как да вземем решение — възкликна тя, — когато проклетникът му с проклетник и неговият адвокат ме принуждават да храня собствените му деца с кучешки деликатеси!

— Никой не те кара да ги храниш с кучешки деликатеси — каза Фрейзър, загубил търпение. — Човек може да откачи. Ще ти се обадя довечера.