Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Каран го зяпна като зашлевена.

— Порязала съм те с ножа? Емант ли?…

Изстена, очите й се подбелиха и той очакваше пак да обезумее, но заплахата, надвиснала над него, я принуди да се овладее.

— Прости ми. Не помня.

— Да вървим. Пазачът ей сега ще се върне.

— Да, побързай. Дори пиян е твърде силен противник за тебе.

— И ти идваш.

Каран му посочи Стража.

— Нагласен е за мен. Не мога да мина.

— Ами ако успеем? — Лиан отвори вратата. Каран не изглеждаше убедена, но той я задърпа. — Затичай се колкото можеш!

Засилиха се. Лиан мина безпрепятствено, после ръката му, която държеше пръстите на Каран, срещна внезапна съпротива и едва не се изтръгна от рамото му. Той се стовари по гръб и в същия миг жълто сияние от Стража обля коридора, промени се в синьо, после във виолетово. Стражът зазвъня с такава мощ, все едно стояха под биеща храмова камбана.

Каран лежеше в килията, едната й ръка се подуваше пред очите му като ужилена.

— Не вярвах да успеем — каза му, призрачна във виолетовата светлина. — Моля те, тръгвай. Те са длъжни да ме изправят пред събора утре, но нищо не ги задължава да запазят твоя живот.

Лиан се озърташе диво. Каквото и да направеше, все бъркаше. А надзирателят вече се тътреше откъм нишата с меч в ръка.

Нямаше ли начин да спре Стража? Опита се да го вдигне, но нещо сякаш го бе залепило за пода. Срита го до болка в пръстите, но Стражът си остана непокътнат.

Осени го внезапно вдъхновение. Побърза да извади меха и изстиска маслото през процепа на Стража. Дрънченето стана по-глухо, но зловещата виолетова светлина не помръкна. Надзирателят трополеше към него. Лиан откъсна фенера от стената, счупи стъклото и поднесе горящия фитил към Стража. Вътре подскочи жълто пламъче. Надзирателят вече бе съвсем близо, размахал меча непохватно.

Лиан запрати счупения фенер към главата му, не улучи, обърна се да побегне и се подхлъзна на разлято масло.

Залитна право към надзирателя, който замахна свирепо и щеше да му отсече главата, ако Лиан не се бе проснал по лице. Надзирателят също загуби равновесие и падна отгоре му — изкара му въздуха и блъсна брадичката му в пода. Мечът изтрака на камъните. Зашеметеният Лиан не помръдваше.

Дебелакът го цапардоса по главата, после го срита три пъти в ребрата и се заклатушка към оръжието. Лиан изохка, надигна се и изплю кръв.

Каран нададе страшен вой, надзирателят изобщо не се обърна и вдигна меча. В този миг Стражът блъвна пламъци, нещо вътре изпращя, звънът секна с гъргорене и виолетовата светлина угасна. Надзирателят изобщо не погледна назад, зажаднял за кръв. Острието стигна връхната си точка. Лиан се мъчеше да отстъпи пълзешком, но се плъзгаше по маслото като котка върху лед.

Каран излетя от килията по-бързо от стрела, подскочи и коленете й се забиха в тила на надзирателя. Протегнатата й ръка изби меча. Дебелакът се стовари на пода и повече не мръдна. Тя помогна на Лиан да се изправи, грабна меча и кресна:

— Сега накъде?

Той посочи към нишата.

— Не, точно оттам ще дойдат. Вземи фенера!

Лиан я послуша, Каран хвана ръката му и двамата се втурнаха нататък по коридора. Вече чуваха далечни викове. Свърнаха зад един ъгъл и изкачиха къса стълба. Каран спря задъхана, но ухилена.

— Подпалвач такъв! Не можеш ли да измислиш друг начин да ме спасяваш? И не си въобразявай, че приемам в леглото си всяко момче за поръчки на разни чародеи. Накъде трябва да продължим?

Той се радваше да види познатата му Каран.

— Към един таен проход, но е далеч, чак от другата страна на цитаделата. Умът ми не побира как да се доберем дотам, щом всички са вдигнати по тревога.

— Е, повечето мъже от стражата излязоха срещу врага пред стените. Дай ми картата. Надникни и ми кажи мяркат ли се светлини.

— Няма нищо!

— Значи сега сме тук, нали?

Лиан се затрудни да посочи къде са в момента, но накрая кимна.

— А проходът?

Той плъзна показалец по картата.

— Чак толкова далеч ли? — Каран се намръщи. — Е, поне да се махнем оттук. Да се качим по тази стълба догоре. Така разстоянието се удължава, но не биха очаквали да се появим там.

Стълбата за слуги беше стръмна и тясна. Изкатериха шест-седем етажа, поспряха да поемат дъх, и стигнаха до последния етаж.

— Толкова съм слаба — ядосано се задъха Каран; мъчеше се да не диша твърде шумно. — Няма как, ще поседна за минутка.

И Лиан беше доволен, че има оправдание да си почине. Бдеше, докато Каран отново се взираше в картата на светлината на фенера.