Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— Не е зла — отвърна му Мендарк, — но може да извърши злини. Като представителка на фейлемите се отъждествява с народа си. Естествено, не й вярвам, но ще свикам Големия събор. И той ще е длъжен да дойде, длъжен да донесе Огледалото и да го предаде на Правниците. Най-сетне виждам сгоден случай и ще се възползвам…

Лиан сви вежди. Не разбираше.

— Великият събор се провежда само при крайна заплаха за Туркад — продължи Мендарк. — Понякога тласка в нова посока или издига нов предводител. Аз бях Магистър преди Тилан и дори в тези времена той не може да отхвърли искането ми. Трябва да дойде с Огледалото и Каран пред събора, който се провежда в града, а не в цитаделата.

— И как това ще помогне да я освободим?

— Де да знам — тросна се Мендарк. — Но поне ще можем да стигнем до нея, ако измислим нещо.

— Все пак той може да откаже.

— Не може. Още не е толкова уверен в силите си.

Дните отминаваха. Армиите на Игър се събираха в равнините южно от Туркад. Изпроводиха пратеници и те се върнаха. Стените на града нямаше да издържат на нападение, затова войската се готвеше за битка пред южната порта. И тогава получиха вести за друга армия, настъпваща от северозапад, за да обкръжи Туркад. Разгоря се паника — единственият изход беше по море. Пристанището се претъпка, всеки годен за плаване съд беше претоварен до опасност от потъване. Нашественици и бранители изчакваха едни срещу други.

След няколко дни Мендарк повика Лиан.

— Затвори вратата и пак ми разкажи тази история за Възбраната, края на твоето сказание и какво си научил от Тенсор. Сериозно съм разтревожен — Игър разпалва война, Фейеламор се появява, Каран сънува Рулке… твърде много съвпадения.

Лиан му разказа всичко отново.

— И дори не знам откъде да започна диренето си — добавя той.

— И аз не знам. — Мендарк разтърка брадясалата си буза. — Е, архивът на Рулке е тук, в скрипториума на Магистъра.

— Никога ли не си надничал в него?

— Забравяш с кого говориш! — изръмжа Мендарк. — Архивът запълва много стаи, но е почти неразгадаем. Прочетох всичко, което се разбира. Но пък никой не е разполагал с новите ти открития и не е знаел какво да търси. Най-добре иди да потърсиш със свеж поглед.

— Нали каза, че цитаделата е недостъпна ?

— Да, за мен и онези, които ми служат. Непреодолима преграда. Но той не може да забрани на всекиго в Туркад. Ще дръзнеш ли да си опиташ късмета?

„Аха! Значи може да вляза, а Каран е окована във вериги там…“

— Как ще ме вкараш?

— Имам си начини.

— Щом е така, защо не изведеш Каран?

Мендарк въздъхна.

— Не се набърквай в делата ми. Тя несъмнено е под строга охрана — и от хора, и от устройства като онези Стражи в Шазмак. Освен това Тилан, иска или не, ще я доведе на Големия събор след три дни. И без щуротии — отиваш там с една-единствена цел.

„Все му е едно. Е, само да проникна вътре…“

— Ще се опитам — обеща Лиан.

— Добре. Ела след два часа и ще ти дам карта и каталог за проучване.

— Разумно ли е — кимна Талия, когато Лиан излезе — да нарушаваш примирието преди събора? Ако го разобличат, Тилан вероятно ще откаже да дойде.

— Има риск, но е несравним с опасността от неведението. Трябва да знам!

В три сутринта Лиан се бе запасил с храна и вода за два дни, носеше карта и каталог, фенер и два малки мяха с масло. Криеше ги под наметалото си, защото както обикновено валеше. Талия го заведе по криви улички до невзрачна постройка. Лиан бе облякъл безлични дрехи на слуга — тъмносини широки панталони и блуза, и беше обул сандали.

Минаха отзад, Талия вдигна някакъв капак, спуснаха се в подземие, тя направи нещо, което той не видя, паднаха парчета мазилка и част от стената се завъртя с глуха въздишка.

— Никой не е минавал оттук много отдавна — каза тя, вдигна фенера и влезе в подземния проход.

Лиан вървеше подире й, теснотата го безпокоеше. Нямаше нищо за гледане освен камъни и пръст. Тунелът завиваше наляво-надясно, но постоянно се издигаше — все пак цитаделата се намираше върху хълм.

Талия внезапно спря.

— Какво има?

— Май усетих нещо… — Тя продължи по-предпазливо и сякаш се натъкна на невидима преграда. — Ох!…

— Какво стана?

— Блъснах се в защитата. Заболя ме. Не мога да отида по-нататък, но за тебе може би е безопасно. Да проверим ще усетиш ли…

Той направи крачка, после втора.

— Нищо!

— Желая ти сполука, летописецо.

Лиан й помаха с ръка и напрегнато продължи по тунела. След минута вече не виждаше зад себе си светлината от фенера на Талия. Остана съвсем сам под земята.