Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Извади ножа си. Емант се стъписа.

— Заповядвам ти да ме обичаш. Фейеламор ми обеща, че ще мога. Заради тебе предадох Шазмак на уелмите. И оттогава те търся — в Нарн, в Сит, навсякъде. Вечно мисля за тебе. За нищо друго. Ти трябва да ме обичаш — и така ще бъде.

Предал е Шазмак? Фейеламор? Пак ли се бе озовала в кошмара? Тя тръгна към него, очите й искряха.

— Що за лудост е това?

Погледът й скова Емант, той се подвоуми и заотстъпва.

— Доведоха Фейеламор в Шазмак. — Дълбокият му глас изтъня и захриптя. — Тенсор заповяда да бъде задържана като пленница. Искаше да избяга на всяка цена. Обеща да ми даде власт над тебе, ако й помогна. Показах на уелмите тайния път към Шазмак и ги научих как да отнемат силата на Стражите. Тя ми каза, че те ще й върнат свободата. И наложи заклинание на верижката ти. Обеща, че щом ти я дам, ще ми се подчиняваш. Но и тя ме предаде…

Каран се разсмя кухо и грозно.

— О, не. Мисля си, че е предала всекиго освен тебе . Верижката е омагьосана, но уловката е насочена към притежателят й. Не съм аз, а Лиан.

Тя разлюля амулета пред очите му, дразнеше го.

— Ето, дай му я. Сигурна съм, че той ще те обича. Духом е твърде слаб.

Емант изби верижката от ръката й и се хвърли към нея. Тя отскочи към вратата, падна и опита да се претърколи. Той се стовари върху нея, тежестта му я смазваше. Белезите на лицето му станаха тебеширено бели, гримасата му ги изкривяваше в малки сърпове. Пръстите му напипваха гърлото й, стискаха, тя си спомни за ножа в здравата си ръка, забиваше го отново и отново.

Най-после дойдоха — късно след полунощ: Лиан, Талия и Мендарк. Спряха на прага и се вторачиха невярващо в тъмната стая. На пода имаше две окървавени тела.

Лиан се разрида така, сякаш щеше да му се пръсне сърцето. Мендарк го изведе, а Талия обърна мъжа по гръб. Сгърченото белязано лице й беше непознато. Отмести краката му от Каран и го завлече в ъгъла. „Кой си ти и защо си дошъл? Каквото и да си очаквал от Огледалото, несъмнено не е бил този край“.

— Сънувах, че сме обвързани во веки веков, любими. Но само миг от вечността изтече, а прегръдката ти вече е студена.

Леденият ясен глас прозвуча зад гърба й и Талия се извъртя светкавично. Каран още лежеше по гръб, дрехите й бяха подгизнали от потъмняла кръв. Протягаше ръце усмихната, но не отваряше очи.

— Къде си, любими? Що за немощен любовник си, та толкова бързо ти омръзна? Не ме напускай. Върни се. Обвий с любящите си пръсти бялото ми гърло… — гласът й се насити с отрова — и ми позволи да забия това остриенце в черното ти сърце.

Каран замахна бясно и притихна.

Талия не изчака да чуе още, а изтича да намери Лиан и Мендарк.

— Жива е. — Лиан се изправи мигновено. — Предупреждавам те обаче да не я доближаваш. Тя е безвъзвратно луда и много опасна.

Той я избута и хукна към стаята, като викаше Каран. После изскимтя. Другите двама нахълтаха и го завариха да се дърпа заднешком, стиснал едната си ръка, от която капеше кръв. Беше смаян. Каран стоеше срещу него, хванала ножа, лицето й бе замръзнало в гадна маска.

— Виках те, а ти не дойде! Обеща ми!

Мендарк отстрани от пътя си Лиан и Талия и запристъпва полека към Каран. Тя размаха ножа и се усмихна.

— Ей тази игра повече ми харесва. Вече сме я играли.

Той спря. В този момент дойде и Мейгрейт — спря като закована, слисана от гледката: Каран обезумяла и цялата в кръв, труп в ъгъла, трима непознати… не, младежа бе видяла в Нарн… скупчени в другия ъгъл. Не знаеше какво да направи. Извика с приглушен от мъка глас:

— Каран!

Каран се обърна немислимо бързо, ножът й разсече въздуха пред лицето на Мейгрейт — тя беше с дълго черно наметало с качулка. Лицето й оставаше в сянка и другите не можеха да го видят. Каран обаче знаеше коя е.

— Обеща да се върнеш, а не дойде. Обеща да не ми го пращаш, затова пък той дойде. Емант! Зовях те, умолявах те, но те нямаше. Какво още е нужно, за да те измъкне от постелята на любовника ти?

Пак замахна свирепо и Мейгрейт отстъпи и каза тихо:

— Не е така.

Каран отпусна ножа и ужасът бавно плъзна по лицето й, погнусата от самата нея го разкриви така, че Лиан настръхна.

— Убих го. Колко лесно било в края на краищата. Помогни ми, татко…

— Сега ще дойдеш ли с мен? — попита Мендарк. Гласът му леко трепереше.

— Вече ми е все едно. Нищо няма значение.

Но преди да помръднат, в коридора се вдигна врява, дотичаха неколцина стражници, следвани от висок оплешивяващ мъж с черна роба, бледи очи и нос като боздуган: Тилан, който бе отнел на Мендарк поста Магистър на Висшия съвет. Каран се вторачи в натрапника, опитваше се да проумее целта му с размътения си ум. Стражниците обаче мигновено овладяха положението. Тя се опита да ги нападне, но някой я халоса с копието си по слепоочието и я повали.