Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— Пак си тръгваш — промълви Каран, отново бездушно. — И този път изобщо няма да се върнеш. Моля те, не отивай. Враговете ми са навсякъде около мен.

— Каран, не говори така. Вече нищо не те заплашва. Ще дойда пак довечера.

— Тогава те моля да го вземеш. Помниш ли как се захласна по него във Физ Горго?

— Няма да се повтори. Научих колко лъжовна и коварна клопка е тази вещ. Изобщо не желая да го поглеждам. Пази ми го още няколко часа. Не бива да го нося там, където отивам. А когато се върна, ще знам как да постъпя с него.

— Моля те!… — Гласът на Каран пресекна.

Твърде късно. Мейгрейт вече беше до вратата. Но си спомни нещо и се обърна.

— Търсеше те един ааким от Шазмак.

Каран се вцепени от ужас.

— Не!

Мейгрейт се върна при нея и стисна ръцете й.

— Няма защо да се боиш. Идва по волята на Тенсор с молба за помирение.

— Сигурно е уловка. Идва да ме хване, да ме отведе в Шазмак. Няма да се видя с него. Не му казвай къде съм.

— Не съм му казала. Но Тенсор не би те измамил. Сам би дошъл да те отведе, ако можеше.

— Вярно… Но от другия ме е страх. Кой е той?

— Казва се Флак.

— Не го познавам. — Каран се поуспокои. — Сигурно е пристигнал в Шазмак съвсем наскоро. Щом трябва, доведи го довечера. Ще се срещна с него, ако и ти си до мен. Обещай ми, че ще си тук.

— Щом искаш. До довечера.

Вечерта отмина, настъпи нощта, но Мейгрейт не се върна. И Лиан не се вясваше. Наближаваше полунощ и Каран дремеше на леглото. Чу леко почукване на вратата. Опита се да провери с усета, но толкова отдавна се боеше да използва дарбата си, че сега не й подсказа нищо. А и поначало не можеше да разчита винаги на нея. Открехна вратата. В тъмнината не виждаше лицето на стоящия в коридора мъж.

— Добър вечер. Казвам се Флак. Идвам от Шазмак и нося помирително послание от Тенсор.

Промененият глас не означаваше нищо за нея, но тя смътно долавяше нещо познато и се поколеба. Аакимът протегна ръка, в шепата му блестеше малък предмет.

— Нося ти и това. Сигурно е твое. Намерено е в твоята стая, когато си напуснала Шазмак.

Озадачената Каран взе фината сребърна верижка с амулета от нефрит. След миг го позна. Беше на Лиан, разбира се. Той щеше да се зарадва. Тя сложи амулета на шията си.

Аакимът прекрачи към нея в рамката на вратата.

„Познах те!“ Опита се да затръшне вратата, но ръката не й се подчини. Изведнъж я обзе ужас. „Това е кошмар, вече го сънувах, не го искам…“ Нещо изцеждаше цялата й воля. Мъжът се вмъкна в стаята, лицето му се освети, двойният белег на лицето му лъсна. „Емант!“ Идеше й да изпищи, но не издаде нито звук.

— Сега си моя — заяви той. — В живота и в смъртта.

Пристъпяше бавно към нея. Лицето му беше неузнаваемо, сякаш гниеше отвътре. Дъхът му вонеше на мърша, кафявата преди кожа жълтееше и провисваше от костите. Нямаше я и застрашителната му пъргавина. Ходеше тромаво и неравномерно.

Тя за малко не повърна от страх и погнуса. Това беше по-зле и от уелмите, от неспирно повтарящия се кошмар. И беше сама. Приятелите й я бяха изоставили. Дори Мейгрейт я бе предала и беше изпратила този звяр да я погуби. Обеща, а не дойде!

Къде ли беше Лиан? „Уж ме обичаше, а защо те няма сега? Отишъл си да заговорничиш с приятелчето си Мендарк, поредния ми враг… Враг ли? — повтори помътеното й съзнание. — Предложи ми помощ. Но само искаше онова . Дори ти, Лиан, искаше единствено Огледалото.

Любов ли? Обичал ме е само този звяр, който ми налита. Но този път няма любов у него, луд е като мен. Ще ми дари гавра и смърт, нищо друго“.

— Не! — кресна тя.

Надигна се от пода, бузата й се подуваше. Облиза струйката кръв от устната си.

„Как можеш да ме мразиш така? Какво съм сторила, че да заслужа тази омраза? Поне кажи нещо…“

Но едрото, брадато, все още неимоверно силно същество не продумваше.

Китката я болеше.

„Ама че ми досади тази китка — рече си тя кисело. — Край. Вече е все едно. Нищо няма значение“.

Тя се отдръпна. Емант я доближи присвит.

Странно, чувстваше волята му в себе си като при свързване. „Как ще се свърже с мен, ако аз не поискам?“

„Ела при мен — зовеше я той чрез връзката. — Сега не можеш да ми се противиш. Ела при мен. Е, обичаш ли ме? Ще ме обичаш. Ще те заставя, да знаеш“.

Тя се разкикоти неудържимо, смехът проряза безумието й и разкъса мижавата връзка.

— Да те обичам ли? — викна Каран. — По-скоро ще обичам личинките в уличната мръсотия, отколкото тебе. Права бях да постъпя така с тебе тогава. И пак ще го направя.