Иън Ървайн - Сянка по стъклото

„Умно, поне има дарбата на усета“ — неохотно призна тя. После предложи чай на всички.

Талия бъбреше тихо с Лиан. Излъчваше същото властно спокойствие, което бе проявила в Предъл.

Каран й се намуси неприязнено заради лъскавата черна коса, падаща по гърба й, великолепната й шоколадова кожа, тъмнокафявите очи със златисти искрици, продълговатото лице с меки очертания. Лиан й каза нещо и тя се засмя приятно и гърлено, прекрасните й зъби лъснаха. Двамата си говореха толкова непринудено, все едно са близки от години, и на Каран й се стори, че Лиан я изоставя. „Неверни приятелю, как можеш да си подхвърляш шегички с нея? Тя никога не би разбрала какво изтърпях“.

Каран обърна гръб на Мендарк, който седеше отпуснато на стола и зяпаше тавана, и я попита:

— Какво искате от мен?

— Спомни си срещата ни в Предъл — отговори Талия. — Събирах сведения за Мендарк и му съобщих какво научих за Огледалото и за тебе. Ти побягна на север, докато чаках заповедите му. Ако бях тръгнала веднага след тебе, може би нямаше да те сполетят толкова несгоди.

— Може би — озъби се Каран. — Но аз не се доверявам лесно.

— Когато получих отговор от Мендарк с нареждане да те издиря, ти беше далеч. Само успях да пратя вест, че бягаш към Хечет.

— Много послания бяха разменени, за да бъдеш намерена и доведена тук — намеси се Мендарк. — Ето че Лиан те доведе по най-заобиколния път, макар че не бих избрал точно него за водач.

— И аз — отвърна Каран. — Но без него нямаше да съм тук.

Талия продължи:

— Старият Шанд в Тулин ми каза накъде си тръгнала. Едва не те догоних южно от планините, но се натъкнах на уелмите. Подмамих ги да тръгнат на запад, но когато се откъснах от тях и се върнах, вече те нямаше. Помислих, че си загинала във виелиците.

Каран се взря в нея — претегляше думите й. Накрая дори Талия като че ли се притесни.

— Да, делата ти говорят в твоя полза — промълви накрая Каран. — Но как да се доверя на него ? — добави грубо, втренчена ядно в Мендарк.

Лиан се смути. Талия се извърна да прикрие усмивката си. Мендарк безизразно отвърна на погледа й.

— Може ли да го видя? — попита той след миг-два.

Тя тутакси понечи да откаже, но нещо в изражението му я накара да размисли. Пъхна ръка в тайния джоб и безмълвно му даде Огледалото.

Мендарк го хвана внимателно.

„Защо му го дадох? — ядоса се Каран. — Толкова лесно ли ми наложи принуда?“

Лиан се опули изумен и тя го скастри с поглед.

Мендарк изрече някаква неясна дума, стегнатото метално руло се разгъна звънливо и легна на дланта му. Той докосна с показалец алено-сребристия символ. В Огледалото се избистри картина. Черна безлюдна равнина, осеяна със стоманеносиви творения като скупчени мехури; от едната страна над хълм се накланяше желязна кула. Далеч назад имаше назъбени планини. Малко червено слънце надничаше за кратко между размятани буреносни облаци. Не се мяркаше нито едно живо същество.

— Аакан… — отрони Каран. — Светът на аакимите и кароните. Много негови изображения съм виждала в Шазмак.

Лиан пристъпи към тях, очите му грейнаха, щом надникна в Огледалото.

— Все едно надзъртаме през прозорец.

Мендарк кимна отнесено.

— Но къде започва този прозорец и накъде води? Дали е само спомен, оживял в Огледалото? Аакан… какъвто е бил, какъвто е сега или какъвто ще бъде? Защо точно това място, а не друго? Има ли послание или смисъл?

Каран сви рамене.

— Досега не видях нищо в него — излъга тя. — А в Шазмак не говорят за това.

Мендарк отново пипна символа и картината избледня. Каза друга дума, обаче нямаше изображение. Доближи Огледалото към очите си, не видя нищо ново и го върна на Каран, която изненадана го прибра в джоба си.

— Сега ще дойдеш с мен — каза й Мендарк. — Откакто Тилан е Магистър, в Туркад се вихри беззаконие. Още не съм победен окончателно, но по-добре ще те опазя на своя територия.

Каран почти склони да тръгне с него, но тонът му я засегна и тя отказа, без да се замисли.

— И аз мога да се опазя, натрупах богат опит с враговете. Ще си стоя тук. Ти постъпи както искаш — сопна се на Лиан. — Благодарна съм ти, че ми помогна, но не и че ме доведе тук.

— Ще остана — реши той, макар и с въздишка по уюта във вилата.

Мендарк не помръдваше. Каран седна на една възглавница и обви коленете си с ръце. Той също седна пред огнището и я погледна. Тя извърна глава.

— Каран, живеем в трудни времена. Туркад е обсаден и отвън, и отвътре. Армиите на Игър настъпиха толкова бързо, че дори съгледвачите ни останаха в тила им. И не беше случайно, че ме прогониха от Съвета. В града се уговарят съюзи, плашещи колкото врага пред стените ни. Или ще сме сплотени, или всички ни ще повалят. Ти нямаш приятели, не можеш да устоиш сама. Все ще трябва да се довериш на някого. Ела с мен.