Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— Ама че лабиринт — промълви Лиан след малко. — Толкова стълби, толкова коридори! Обаче пък няма как да ги претърсят едновременно.

— Виждаш ли някого?

— Не.

— Тогава тръгваме напряко през този етаж и в другия край се спускаме. Ще се озовем съвсем наблизо до твоя таен проход. Какво ще кажеш?

Завиха към по-широк коридор, застлан с пътека и окичен с гоблени и портрети. Тук-там през отворени врати се виждаха разкошни безлюдни стаи. Тъкмо подминаваха една тежка двойна врата, когато чуха глас:

— Ей сега!

Вратата се отвори рязко.

— Не се оглеждай — прошепна Каран. — Върви нормално, все едно си някой от слугите.

„Как пък не! — рече си той. — С тези твои дрипи…“

— Ей, вие! — отекна крясък по коридора.

— Това е Тилан! — възкликна Каран. — Бягай!

— След тях! — изгърмя гласът на Тилан. — Стража, към източната стълба!

Притичаха в края на коридора и се втурнаха назад по стъпалата. На площадката Лиан спря и притисна ребрата си с ръка.

— Боли ли?

— Ще издържа някак.

Затичаха пак надолу и след секунди чуха как преследвачите също затропаха по стъпалата. Тичаха и тичаха, докато на Лиан не му останаха сили.

— Тази стълба беше последната — изхърка Каран. — Помниш ли откъде да минем?

— Май натам. — Той изкуцука десетина крачки по коридора и се върна. — Не, натам. — Спря. — Не съм сигурен.

Каран гледаше картата. Гонещият ги отряд слизаше с грохот по стъпалата.

— След мен! — извика тя, подмина го тичешком и свърна наляво в по-широк коридор.

— Да, спомних си, че е оттук.

Стражниците бяха само на един хвърлей копие от тях. Друга група изскочи отпред. Спипаха ги!

— Оттук!

Каран се шмугна в един страничен коридор, после надясно, наляво, пак наляво между все по-тесни стени. За малко се отървяха от преследвачите и спечелиха около минута. Изведнъж нахълтаха в гола стая, от която нямаше изход.

— Тази ли е?

— Да, да, тази! Помня драскотините по стените.

— Тогава отвори прохода! Аз ще се опитам да ги спра.

Беше взела късия меч на надзирателя.

Указанията за отварянето от тази страна бяха други. Трябваше да натисне последователно четири издатини по стената. Лиан опита поредицата, както я помнеше. Нищо. Промени реда, но стената си беше все същата, студена, мръсна и влажна. Трети опит. Четвърти. Пръстите му шареха бясно по всичко, което се подаваше от стената.

Ехтящ удар на острие в острие. Лиан се озърна. Каран размахваше меча умело, а в тесния коридор можеше да я доближи само един страж. Мъжът обаче стърчеше с цяла глава над нея, а и имаше доста по-дълго оръжие. Неизбежният край щеше вече да е настъпил, ако стражниците нямаха заповед да й запазят живота.

— Предай се! — извика Лиан.

И един непредпазлив удар стигаше да я убие.

— Върви по дяволите! — кресна тя. — Намери го, глупако!

Лиан продължи да опипва стената. Започна да му се струва, че дори не е попаднал където трябва, но изведнъж стената заскрибуца и част от нея се завъртя.

— Каран, готово! — изрева той.

В същия миг стражът успя да удари отдолу по меча й и го изби. Тя отскочи назад, но едрият мъж се оказа отчайващо пъргав. С три скока я докопа и тя не можеше да се измъкне от яката му хватка. Зад него напираха още десетина стражници, както и Тилан. Нямаше спасение.

— Бягай — викна тя на вцепенения Лиан. — Няма да пострадам. Утре ще се видим.

— Не разчитай на това! — изръмжа Тилан.

Лиан проумя, че тя е права. Към него нямаше да проявят снизхождение. Махна й за сбогом, хвърли се през отвора и удари по стената отвътре. Вратата почна да се затваря.

Стражът пусна Каран и хукна към прохода. Каран незабавно се хвърли през стаята, за да отвлече вниманието на останалите. Едрият мъж навря крака си в пролуката, но капакът се затваряше с чегъртане, сякаш нищо не му пречеше. Стражът изпищя — твърде късно беше да си издърпа крака. Изпукаха кости и той отново писна. Капакът се долепи до стената.

Лиан трепереше. Запали фенера. Трябваше да офейка по-скоро. Онези все щяха да изкъртят някак капака. Изстиска последните капки масло във фенера и забърза към изхода от тунела.

— Що за глупак си ти, Лиан?! С право са те изгонили от Школата. Къде ти беше умът?

Мендарк кипеше от мрачна ярост.

— Можех ли да я зарежа там, след като я видях? Ти не направи нищо за нея.

Мендарк побесня.

— Нищо ли?! Цяла седмица без умора хвърлям усилия за този събор, а ти оплеска всичко. Изобщо не биваше да припарваш до тъмниците. Няма ли да проумееш какво направи? Сега Тилан не е длъжен да се яви на събора. Ами ако те бяха заловили и научеха какво си се опитал да откриеш? Той хич не е тъп. Там вече щяха да ровят стотина писари и ако имаше нещо за намиране, щяха да го научат. За разлика от тебе!