Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— И на тъмно ли ще плаваме? — попита Лиан.

— Не.

Скоро излязоха от клисурата и се озоваха между хълмове по двата бряга. Налагаше се да изберат да слязат от лодката и да я изоставят. Вече чуваха тътена на високите водопади — реката се хвърляше от канарите към земите на Банадор.

Почти се смрачи, преди Каран да свърне към едно скалисто заливче. Минаха по спокойната тъмна вода и килът изчегърта върху чакъл. Лиан скочи на сушата и издърпа носа по брега. Занесе раницата си нагоре по склона и намери място за нощувка — малко петно едър сивкав пясък, закътано между големите заоблени камъни. Върна се да вземе останалото, но Каран му кресна:

— Не пипай! Махни се…

Той тръгна надолу по камънаците и неравните площадки край сбутаните от течението парчетии по брега. Отпред се чуваше равномерен грохот. Покатери се върху една по-висока скала, помъчи се да види водопадите, но в този сумрак погледат му не стигаше дотам. Обърна се към лодката. Не различаваше какво вади Каран от раницата на Раел, но тя внимателно оставяше вещите на земята. Накрая върна разни неща в раницата, затвори я, нагази в реката до кръста и я метна към по-силното течение. Постоя, докато раницата не изчезна, после изджапа на брега и се качи на мястото, където щеше да е бивакът им.

— Ще ни преследват ли? — попита Лиан.

— Не и тази нощ. До другите лодки трябва да обикалят пеша часове наред. И не биха посмели да поемат по реката по тъмно. Няма и къде да слязат на брега от града дотук. Аакимите са малцина и животът на всеки е скъпоценен. Загубата на петимата в лодката и на Раел е съкрушителен удар за Тенсор. Както и за мен. Бяха мой приятели.

Тя се изправи рязко.

— Значи ще дойдат тук чак утре по същото време.

— По-рано — около пладне.

— Тогава да останем и да се изсушим. Рисковано ли е да запалим огън?

— Не. Стига да намериш дърва. Сега ме остави на мира.

Каран се отдалечи.

Лиан отцепи непохватно няколко дъски от лодката със сатърчето. Когато се върна с втория наръч, завари Каран да седи на един камък с мокрите си дрехи — пулеше се в пламъците и трепереше.

Заговори я, но по нищо не личеше, че го чува. Той отиде да вземе от лодката другите им вещи — торбата с храна, една малка палатка, спалните чували. Когато се върна, Каран не бе шавнала. Лиан свали наметалото си и загърна рамената й, за да я опази от вятъра. Свали ботушите и чорапите й, за да ги изсуши. Разтърка ходилата й, докато не се стоплиха, после смъкна дрехите й и я преоблече. Накрая пъхна краката й в спалния чувал и я омота с него. Тя само мърдаше ръце и крака, за да го улесни, иначе май не обръщаше внимание какво прави.

Остана все така безучастна и когато Лиан опъна палатката в мрака. Той й поднесе горещ сладък чай и Каран запосръбва разсеяно от чашата. Сготви й вечеря и тя яде, без да продума. Лиан добави дърва в огъня и легна в своя спален чувал. Заслуша се в шума на реката, в пукота на пламъците и въздишките на вятъра. Затвори очи и се замъчи да заспи, но главата му се пълнеше с обратите от последните дни и сънят не идваше. Под ясното небе застудяваше. Чак сега си зададе въпроса какво все пак бе направила Каран по време на процеса. Наистина ли Огледалото бе у нея? Как го бе изнесла от Шазмак?

Събуди го дълъг треперлив вой и той изхвърча от палатката. Каран мяташе глава, пищеше и си късаше дрехите. Изведнъж се смръзна, притисна длани към слепоочията си, все едно се опитваше да изстиска нещо от черепа си. Изцъклените й очи изобщо не го забелязаха. Нима бе полудяла от скръб?

Той хвана ръката й и кошмарът на мига се изцеди от нея като въздух от пробит мях. Каран се отпусна на пясъка и заспа дълбоко. Той я взе на ръце, както беше увита в спалния чувал, и я отнесе на завет. После дълги часове лежа буден, отново преживяваше бягството и се чудеше не е ли имало шанс Раел да се спаси. И се боеше дали сутринта няма да се окаже, че Каран е обезумяла. Тогава не би могъл да спаси нито себе си, нито нея, защото изобщо не знаеше накъде да тръгне.

Събуди се от пукота на дърва в огъня. Къде ли беше?… Видя накълцаната лодка на брега и паметта му се върна. Току-що изгряващото зимно слънце му подсказа колко малко е спал.

Каран вече беше на крак, вареше чай, закрепила чайничето върху жаравата. Очите й бяха зачервени, не му отговаряше. После отиде при лодката и започна да я сече ядно. Лиан изпъшка и пак затвори очи. Скоро пак бе изтръгнат от сънищата — Каран го разтърсваше неумолимо за рамото.