Иън Ървайн - Сянка по стъклото

В тунела отекна глух тътен. Лиан пусна Каран и раницата си в по-близката до водата лодка и се върна тичешком при Раел, който се бореше с портата.

— Вземи раниците и приготви лодката за отплаване! Ей сега ще дойда! — извика аакимът.

— Лодките са две.

— Избутай втората в реката, иначе ще ни последват с нея.

Лиан хукна обратно към Каран, върза въжето на лодката за желязната кука на площадката и забута. Дъното се хлъзна леко и лодката бавно се понесе към буйното течение. „Много отпуснах въжето…“

Озърташе се тревожно към тунела — Раел все не се показваше. Лиан скочи към втората лодка и натисна с всички сили. Тя дори не помръдна. Огледа се за нещо, което да използва като лост. Нямаше. Пак се втурна към портата. Раел я бе затворил, но не успяваше да нагласи резето в скобите и от другата страна бавно избутваха портата. Лиан също натисна с рамо и най-сетне сложиха резето.

— Все още са малцина, иначе изобщо нямаше да се справим — подхвърли Раел, докато тичаха към площадката.

— Не мога да отместя другата лодка! — изхриптя Лиан.

Натиснаха и двамата, но лодката запъваше като залепена. Раел прескочи да вземе сатърчето, окачено на раницата на Каран.

— Приготви се да потеглим! — кресна и яростно закълца руля на втората лодка.

Лиан отпусна въжето докрай и остана да чака в ледената вода. Каран вече седеше в лодката с ръка на руля. В тунела се разнесе тежък грохот и откъм вратата изригна облак прах. А Раел сечеше упорито. Двама аакими изскочиха на площадката, после трети, идваха и други.

— Тръгвайте! — изрева Раел, без да прекъсва работата си, прикрит зад борда на лодката.

Лиан се поколеба. Раел погледна през рамо, цапардоса свирепо руля за последен път, прекоси с огромни скокове площадката и сряза въжето, вързано за халката. Тяхната лодка мудно се плъзна към реката и Лиан се хвърли в нея. Раел пък се втурна по вълнолома, гонен от неколцина преследвачи.

Някой докопа влачещия се във водата край на въжето и Лиан извади ножа си и го сряза. Лодката се ускоряваше. Раел стигна до края на вълнолома, метна им сатърчето и скочи. Пръстите му пропуснаха борда на косъм и преди Лиан да го хване, реката грабна лодката и я повлече.

Главата на Раел се подаде за миг в пяната и изчезна. Каран се облещи невярващо, пусна руля и се надигна да огледа беснеещата река. Лодката кривна и в нея плисна вода. Тя дръпна руля, без да го погледне — опитваше се да открие Раел. Този път водата нахлу откъм другия борд и едва не се преобърнаха. Реката сякаш отвори уста с остри камъни срещу тях и Лиан неволно писна. Каран се усети какво става и се зае с руля.

Аакимите избутаха втората лодка във водата и се спуснаха след тях. Справяха се майсторски и бързо ги настигаха. Извикаха на Каран да спре. Мъжът на носа вече почти можеше да се пресегне и да я сграбчи.

Тя ги зяпна изцъклено, понадигна се и за миг изглеждаше, че ще скочи във водата. Изведнъж обаче аакимите нададоха уплашени вопли — кормчията държеше в ръка парче от счупения рул. Тяхната лодка се завъртя странично и се пръсна на трески при удара в първия стърчащ камък.

Каран и Лиан се спогледаха втренчено, стъписани от мигновено завършилата трагедия, после подминаха един завой и Шазмак се скри.

Дефилето пред тях се разширяваше и мъничко укротяваше течението, което обаче оставаше застрашително бързо. Правият участък се простираше на около левга напред. Седналият на носа Лиан се взря в Каран — малка и бледа, уплашена; стискаше руля с лявата си ръка.

— Винаги ме е обичал — изхлипа тя с мокри от сълзи бузи. — От дете го помня като най-скъпия си приятел. Някога всички те бяха мои приятели, а как им се отплатих… Тенсор е прав — аз съм чудовище, недостойно за доверие. Защо ли не се оставих да ме хванат?

Лиан се надигна и неуверено понечи да отиде при нея. Лодката се разклати опасно.

— Сядай! — скастри го тя.

Лодката се носеше устремно. Коритото на реката беше широко, но тук-там запречено от големи отломки, около които водата се завихряше или пък ги прескачаше в бързеи. Скалните стени и от двете страни се издигаха отвесно и ниското зимно слънце не огряваше реката. Каран седеше неотлъчно на кърмата, отказваше храна, но няколко пъти пи вода. Веднъж Лиан предложи да я смени, тя обаче отвърна:

— Надолу водата е буйна, а ти не знаеш как се управлява лодка. Аакимите ме научиха да плавам по Гар. Как ли съжаляват сега!

През целия ден продължиха по течението. Лицето на Каран си оставаше бяла маска, ръката й се бе вкопчила като лапа в руля. Накрая слънцето залезе зад планините, но още беше светло.