Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— Не е смешно — озъби се Лиан. — Знаеш как мразя високото.

— Съжалявам. Аз пък мразя целия свят днес. Ще сляза първа. Този път няма да е толкова зле, джинджифилът помага да не ти се гади. Опирай ръце и крака точно където и аз. Пътеката е твърде стара и скалите може да са се изронили.

Каран нагласи раницата на гърба си, намести превръзката на ръката си и тромаво са вмъкна в процепа. Смъкна се по стръмна купчина натрошени камъни, поспря, напипа опора първо с единия крак, после с другия. Вдигна глава и се вторачи със съмнение в Лиан.

— Ей тук, където става отвесно, трябваше да има метални скоби.

— Може да са ръждясали и да са паднали… или пък да си сбъркала мястото.

— Никой не би изработил такива скоби от желязо — натърти Каран, която още се опитваше да намери опора на крака си. Огледа се придирчиво. — Да, това е мястото, убедена съм.

— Откога не си била тук? Ами ако е паднала част от скалата?

— Никога на съм идвала. Казах ти вече, тази пътека е тайна. Откакто аакимите са се отделили от света, минават оттук само при крайна нужда, за да не я открие някой. За нея знаят обаче всички аакими и всички, на които се доверяват. Дори и аз — добави горчиво и се върна нагоре. — Първите скоби липсват. Може наистина да е имало свличане. В раницата имам въже. Извади го. — И се обърна с гръб към Лиан.

Той го извади. Беше дълго четири разтега. Каран омота единия край около гърдите му, внимателно провери стегнати ли са възлите и върза другия край на кръста си.

— Подпри се в този голям камък и когато ти извикам, ме спускай полека.

После отново се скри в процепа. Долу затракаха съборени камъчета, въжето се опъна.

— Отпусни малко — обади се Каран.

Лиан предпазливо прокарваше през юмруците си по малко от въжето. Когато остана част само колкото ръката му. Каран извика:

— Стига! Издърпай ме.

Той я изтегли бавно. Колкото и да беше лека, усилията го затрудняваха и докато главата й се покаже над ръба, ръцете и краката му изтръпнаха.

— Няма да стане — заяви тя. — Част от скалата е паднала заедно с десетина скоби. По-надолу повечето май са здрави.

— Какво да правим? Тук няма къде да вържем въжето. Мога да те спусна, но аз как ща сляза?… Под ръба има пукнатини. Да забием нож по-дълбоко в някоя и да закрепим въжето на него?

Тя навъсено обмисли идеята му.

— Варовикът е твърда слаб, а не ми се иска да вися на ножчето си от такава височина. Ща имаме нужда от въжето и по-късно, значи трябва да го пуснем двойно, преметнато през някаква опора.

— Само че е много късо. Спуснах го почти цялото, преди да ми извикаш.

— Но ти стоеше горе. Ако заклиним нещо в пукнатината, ще спестим от дължината. Току-виж стане.

Каран премери на око въжето, килнала глава встрани; подсвиркваше си фалшиво.

— Не, пак ще е късо с два-три разтега. — Седна на земята и почна да вади всичко от раницата си. — Можем да нарежем едно одеяло и да добавим усуканите ивици, но нямаме с какво да закрепим въжето. Ти какво носиш?

Лиан прерови раницата си.

— Нищо, на което бих поверил живота си.

Каран зарея поглед в небето.

— Вече ги усещам. Близо са.

— С какво да закотвим въжето? — чудеше се Лиан на глас. — Ха, да го закотвим?! Ами да! — Каран го зяпна. — Имаше котва в лодката! — викна възбудено той. — Точно това ни е нужно.

— А въже имаше ли?

— Не помня. Да отида ли да я взема?

— Да, но побързай… и внимавай. Времето вече е скъпоценно.

Лиан хукна. С нарастваща оловна тежест в душата Каран полегна на камъните и се вторачи в небето. Нима всичко щеше да бъде напразно заради едно въже? А първо за него трябваше да помисли, когато пълнеше раницата.

Затвори очи и остави мислите си да се разсеят, дори мъничкия образ на Лиан, неизменно витаещ в ума й след процеса. Затърси друго присъствие и скоро го откри: грохота, тътена на носещите се по реката аакими и пред всички тях гръмотевичния облак, фучащ от север, набъбващ и разстилащ се с бесните си ветрове, мрак и мълнии. Тенсор! Каран сякаш отскочи от стихията и припряно отвори очи. Що за проклятие е да имаш усета… Слънцето светеше в бледото синьо небе, но тя беше премръзнала и по-уплашена от всякога.

„Повече няма да ме заловят. Никога не ще допусна Тенсор да вземе Огледалото, ако ще и заради това да изоставя Лиан. Но така всичко ще свърши и за мен“.

Чу тропоти на ботушите му, преди той да се появи. Горкият, сигурно беше на края на силите си. Тя се покатери на една скала и го зърна отдалеч.

— Видях ги! — викна Лиан, щом стигна до нея. — От ей онзи рид. От клисурата излезе лодка.