Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Беше задъхан и зачервен — но носеше котвата и въжето й.

— Колко са далече?

— Лодката тъкмо се показваше.

— Значи скоро ще намерят бивака ни. Претърсването ще ги забави, но все пак ще са тук до няколко часа. Ох, Лиан, те са толкова силни, а аз се боя… Да побързаме.

Заудря по котвата със сатърчето, докато не я превърна в подобие на лошо изкован връх на стрела. Смъкна се в процепа и я заклини надълбоко точно над отвесната част. Свърза с възел двете въжета и ги прокара през халката, за да увиснат двойно.

— Не ми се вярва да се спусна по това — промърмори Лиан, който пак си имаше неприятности със стомаха.

— Ами направи още възли, но достатъчно малки, за да се провират през халката. Не, по-добре вържи възли само на едното въже, за да издърпаме другото по-лесно. И по-спокойно — не е чак толкова високо.

Той я послуша; постара се да не мисли какво му предстои.

— Готово.

Каран кимна, свали ботушите и чорапите си и ги натика в раницата. Хвана уверено въжетата и започна да слиза в пукнатината, като се подпираше с пръстите на краката и едната си ръка: с другата стискаше въжето колкото се може по-здраво въпреки превързаната са китка. На Лиан не му стискаше дори да гледа, но накрая тя стигна до първите запазили се скоби, долепи се до скалата и двете половинки на въжето се залюляха свободно. Погледна нагоре към него с измъчена гримаса, разтръска болната си ръка и бавно се смъкна по скобите.

Лиан увисна в процепа, вкопчен във въжетата, и се опита да слезе по тях. Изпотените му длани се хлъзгаха. Лиан стисна трескаво, спря, но тежестта му отново го повлече надолу все по-шеметно… и нищо не можеше да направи. Почти се вцепени от ужас, но стигна до първия възел и се раздруса от спирането. Висеше и се въртеше, пръстите му отслабваха… беше сигурен, че следващото плъзгане ще е последното в живота му.

— Не се туткай! — подкани го нетърпеливият глас отдолу.

Лиан се стресна и пропадна до следващия възел, преди да се опомни. Остана там секунда-две, преди да се хързулне устремно, с непоносима болка в дланите си. На последния възел се прехвърли върху скобите и впи пръсти в тях. Целият се тресеше.

— Въжето! — напомни му с вик Каран.

Той дръпна тромаво и въжето падна край него чак в дъното на процепа. Тя направи гримаса и продължи надолу. Лиан я следваше, стиснал зъби.

Някога само по две педи бяха разделяли скобите, но някои липсваха, имаше и отчупени или поддаваха халтаво, щом поемеха тежестта им. На една издутина в скалата всички скоби бяха приплескани, очевидно от падането на каменен къс, и двамата едва намираха опора в тях.

Най-сетне стъпиха в подножието на процепа и Лиан се тръшна на земята. Каран дружески отпусна ръка на рамото му.

— Добре се справи.

— Не беше толкова зле, колкото си представях — излъга той.

— Разбира се. На много неща се учиш. Макар че доста смешно се спускаш по въже. Я да ти видя ръцете.

Лиан й ги показа. По дланите му вече се издуваха огромни пришки от прежулването.

— Не бива да стискаш толкова отчаяно — скара му се тя.

Намаза дланите му с мехлем от каменната си кутийка, на която вече се виждаше дъното. От мехлема започна да му пари. Каран се наведе да вземе въжето и го пъхна грижливо навито в раницата си. Запровираха се между камънаците в клисурата и скоро стигнаха до нисък назъбен проход във варовика.

Влязоха. В пещерата цареше непрогледен мрак. Каран извади някакво малко кълбо и освети пътя с него.

— Това пък какво е? От Шазмак ли го взе?

— Не, даде ми го Мейгрейт. Това е светлик. Преди време си мислех, че ако го ползвам, уелмите ще ме надушат, затова не го вадех от джоба си.

— Може ли да го разгледам?

Каран му даде светлика и в мъждивото му сияние тръгнаха по прохода.

Щом изскочиха с бързеите от клисурата, погледът на Тенсор се спря на накълцаната лодка. Той посочи натам и кормчията насочи тяхната лодка към брега. Аакимите наскачаха веднага. Огледаха внимателно брега и тръгнаха по следите към бивака. Тенсор са качи на един камък, откъдето виждаше всичко, другите се събраха под него и наблюдаваха мълчаливо. Накрая той им даде знак и те се пръснаха из околността, а той пак стъпи на пясъка. Едно заравнено място прикова вниманието му. До него имаше дълбоки следи от два чифта ботуши.

— Клечали са тук. Защо ли?…

Обърна длан с разперени пръсти над загладения пясък и промърмори нещо. Песъчинките сякаш неохотно се разместиха, после застинаха отново. Тенсор отдръпна ръката си.