Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— Не мога да ти го покажа — промълви накрая. — Но ще ти разкажа каквото знам, не е тайна. Макар че така само ще подклаждам любопитството ти и не се съмнявам, че по-късно ще си имам неприятности заради него. Каквото научих, чух го от баща си. Ето какво запомних. — Смущаваше се, че трябва да разказва тъкмо пред Лиан, и започна неловко: — Огледалото е старо… много старо. Изработено е на Аакан в отдавна отминали времена, за да показва далечни места. Подобни устройства били обикновени там. Донесено е тайно на Сантенар, когато Рулке довел поробените ми предтечи. Но тук не било лесно да си служат с него и понякога показаното от Огледалото било лъжовно. Може би самата му същност не била в съгласие със строежа на този свят. То се променяло с времето и след всяка употреба, както често се случва с такива предмети. Придобивало отглас от живота и нрава на притежателите си. Огледалото станало ненадеждно, в него се виждало и онова, което никога не е съществувало или пък никога няма да го има. Ако взиращият се в него бил неумел или небрежен, то криело различни неща или подлъгвало. И постепенно заради чудатостите и объркването опасността нараствала. Аакимите вече не си служели с него. Някои твърдят, че го изгубили в годините на Прочистването наред с още много предмети.

Вятърът завъртя малка вихрушка в заслона им, единият ъгъл на наметалото изплющя и ги посипа с камъчета. Тя изчака Лиан да го затисне и продължи:

— Не разбирах някои от думите, които казваше баща ми, но мога да повторя по памет всичко разказано от него. Някои смятат, че Ялкара, Господарката на заблудите и третата от кароните, дошла тук, откраднала Огледалото при превземането на Тар Гаарн и го отнесла чак в Уан Баре, Планините на гарвана. Тя знаела как да получи от него изпълнението на желанията си, а научила и другата му тайна. На Сант Огледалото придобило — или в него била вложена — памет. Запазвало картина, които е показвало някога, и макар че отпечатъците били объркани и неясни, умелият познавач можел да ги разчете. Ялкара подчинила Огледалото на волята си, използвала го, за да наднича из целия свят, да извлича тайни от миналото. Така умножила могъществото си, а с него растяла и жестокостта й. И накрая намерила каквото търсила толкова време — изкривяване във Възбраната. Избягала обратно на Аакан.

— Как е избягала? Как се е промъкнала през Възбраната?

— Не знам. Това го нямаше в историята. Нека довърша каквото знам от баща ми. След това Огледалото било или изгубено, или скрито. Така му казал Архиварят.

— Архиварят ли?

Прозвището веднага събуди професионалния интерес на Лиан.

— Баща ми го спомена няколко пъти. Знаел много от старите сказания.

Лиан изведнъж се ободри.

— Разкажи ми за Архиваря.

— Нищо повече не знам за него.

— Значи Огледалото служи и за наблюдение … и може би това обяснява победите на Игър!

— Всеки се надява, че ще го овладее и ще разгадае тайните му…

Гласът й секна. Тя се вторачи в луната, без да мига, лицето й се изопна в студената сивкава светлина. Вятърът опъваше наметалата, рошеше косата й.

— Толкова ме е страх… — промърмори тя, потрепери и се дръпна в сянката.

— Всичко свърши. — Лиан помисли, че тя говори за уелмите. — Изплъзнахме им се.

— Не! Нищо не е свършило, докато не се отърва от него. Не знам какво да правя, на кого да се доверя — промълви потиснато тя. — Питах се дали да не върна Огледалото на аакимите, но как да се престраша след твоето сказание?

Лиан си спомни нещо.

— Онази нощ в пещерата долових откъслечно твоя кошмар, сякаш гледах в повърхност от лъскав метал, и там за малко се появи лицето на жена. С тъмни очи и коса, макар и посребрена тук-там. Коя е тя?

— Често размишлявам за нея. Може би затова ти се е явила. Видях я в Огледалото точно когато влезе Игър. Същинска Мейгрейт, макар и по-възрастна. Или наистина е Мейгрейт в друго време и място, или е друга жена. Или пък е някаква заблуда на Огледалото.

— Видя ли още нещо?

Лиан затаи дъх в очакване.

— Не. Опитах веднъж-дваж, но нямаше нищо. А и защо да има? Не съм се обучавала как да боравя с такива предмети.

Лиан седеше, обгърнал колената си с ръце, и се взираше през урвата. Мостът висеше като паяжина в нощта, полюшваше се, посребрен от луната. Вятърът виеше в опънатите въжета, стенеше около камънаците, издуваше платнището на заслона, ревеше в заслона. Младежът чувстваше как се вледенява. И Каран беше дребна фигура в играта. Какво ли събираше по-могъщите около нея? Само случайността ли? Или някаква приливна вълна в огромното море на Преданията изхвърляше всички на този студен бряг?