Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— Не мога — каза той, когато Каран се опита да го поведе по корниза — Ще падна.

— Няма друг път. Дръж се за ръката ми и върви зад мен. Не мисли за нищо освен за следващата крачка. Не поглеждай нито надолу, нито нагоре.

Лиан стисна ръката й — топлотата й му помогна. Каран се усмихна и без да го пуска, направи крачка заднешком. Каран пак пристъпи, но Лиан се запъна.

— Какво има? — попита тя.

— Сега пък се боя за тебе.

— Недей. Живях тук шест години. Свикнала съм с тези пътеки.

— Обърни се. Не мога да те гледам как ходиш с… ами с гърба напред.

Каран прихна.

— Добре.

Но не пусна ръката му.

Корнизът криволичеше и се спускаше в урвата, а от едно място нататък се изравни и следваше течението на реката. През множеството издатини бяха пробити тесни тунели със стени като полирано стъкло, украсени с резба, почти заличени от времето. Лиан се огледа. Нямаше обаче нищо за гледане освен надвисналите канари и пенещата се река долу.

— Не сме ли близо? — попита по-късно следобед.

— Минахме към две левги с криволиците на реката, но по права линия няма и една. Ще стигнем до Шазмак чак утре следобед.

Бе очаквала, че състоянието му ще се подобри, щом слязат от шеметните височини, но той още кашляше кръв, дрехата му отпред бе цялата червена. Струваше й се, че го е повела към гибелта му.

А щом се сетеше за Тенсор, си казваше, че може да навлече гибел и на себе си. Ако той все пак беше в Шазмак, нямаше да има сили да му се опълчи. Волята му се налагаше съкрушително. А и Тенсор сякаш винаги познаваше, когато е сбъркала в нещо. Изобщо не би могла да опази такава тайна от него.

Нататък пътеката се оказа зле поддържана, ръбовете й се ронеха. На няколко пъти се натъкнаха на купчини паднали камъни. Нямаше начин да се покатерят по тях и ги разчистваха парче по парче. По скалата се стичаше вода и ги пръскаше, краката им се хлъзгаха. След това пък пътеката се бе срутила и двамата пропълзяха по неравностите в скалата. Лиан приличаше на зомби — стъпваше където му каже Каран, чакаше, докато тя го спре, оставяше я да насочва ръцете му към удобните за хващане издатини. Беше убеден, че на следващата крачка или най-много на втората ще сбърка или камъните ще поддадат и ще падне в пропастта.

Така се изниза денят.

По здрач стигнаха до прав участък, проточил се на юг. Недалеч от тях при стеснението на дефилето пътеката се свързваше с друга от изток чрез изящен мост от метал и тел. Странна, крехка наглед конструкция.

— Оттук се стига до Банадор и Готрайм, моя дом — каза Каран.

— Защо не тръгнем натам? — изгъгна Лиан.

— Няма да стигнем. Както вървиш, до Готрайм има повече от седмица.

Щом видя моста, Лиан сякаш излезе от безчувственото си вцепенение.

— За пръв път виждам такова нещо — възкликна той. — Така би го направил само паяк — толкова фин, красив и несиметричен. На никой инженер в Ягадор не би му хрумнал подобен замисъл.

— Аакимите строят така от памтивека — отвърна Каран; гледаше моста с радост. — Много пъти съм го гледала. Връзката между моите два живота.

— Тук пътят изглежда по-добре.

— Вярно. От трите, които водят към Шазмак, само този още се използва.

Пътеката продължаваше по течението още петдесетина крачки и завиваше на изток по стената на странична клисура, достатъчно широка, за да виждат върховете на хребета, макар че бяха доста под ръба.

Спряха да нощуват при моста, където имаше издълбана площадка. Купчина отломки, нападали безразборно в единия край, им осигури убежище — крайно необходимо, защото с падането на нощта вятърът се засили до вледеняваща стихия, която виеше около моста.

— Тежка нощ ще е тази — отбеляза Каран, докато се мъчеше да опъне заслон от наметалата им.

Нямаше с какво да си запалят огън.

От храната им бе останала само шепа влажно овесено брашно. Лиан го разбърка в хладка вода от манерката и двамата седнаха хълбок до хълбок да изядат оскъдната кашица. Имаше вкус на плесен. Краищата на изопнатите водоустойчиви наметала все се измъкваха изпод камъните и Каран непрекъснато се надигаше да ги затиска, за да не ги издуха вятърът.

След вечерята Лиан малко се оживи. Още дишаше тежко, но кашлицата бе спряла.

— Моля те, разкажи ми за Огледалото — изрази накрая копнежа си, който го човъркаше от много дни. — Мисля за него денем и нощем, сънувам го. Откъде се е взело? И не може ли да го зърна?

На изток небето замъждука и открои върховете. Каран се вторачи натам; луната се показа почти пълна.