Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Какво?

— Осейон каза, че са врагове.

— Слязоха ли на брега?

— Не, още ни търсят.

Мендарк си довърши работата, отби се под навеса и пак седна при огъня, наглед напълно невъзмутим. Лилис препусна обратно към издатината.

— Какво ти каза? — попита Осейон, взрян в морето.

— Ами нищо, седна да се грее.

— Той знае какво прави, не се притеснявай.

— А, притеснявам се. Къде се дяна лодката?

— Подмина, сега е зад онази скала.

— А… Какво е това?

— Къде?

— Ей там, при далечния нос!

— Зорки очи имаш, момиче. Май някой се промъква подире им. Пендер или още врагове? Доста е малка… Пендер би избрал по-голяма лодка. Още две-три минути и изобщо нямаше да ги забележим. Ти гледай, аз ще ида да поприказвам с нашия стар магьосник.

Лилис се взираше до болка, а вечерният мрак се сгъстяваше. Налапа оставения сандвич и пак го захапа здраво. Месото вътре беше още топло. Ах, в какво удоволствие се превърна храната!… Изяде всичко до трошица. Вече беше тъмно, а Осейон не се върна. Какво ли кроеше Мендарк? Колко жалко, че Талия не беше тук.

Талия тепърва имаше да върви часове наред към бивака. Пътеката беше коварна, тук-там малки свлачища я бяха отнесли или затрупали с мокра пръст и камъни. Нямаше дъска над потока, придошлата рекичка я бе отнесла. Талия се покатери по склона и накрая откри заклещен между двата бряга дънер, обрасъл с мъх. Изкачването, рискованото преминаване и пързалянето надолу по другия бряг и отнеха към два часа. Най-сетне се върна на пътеката. Идеше й да тича лудешки, защото притъмняваше, но не си позволи тази глупост. Продължи с бързи крачки. Чувстваше, че няма никаква власт над събитията.

Измъчи се по последния кален склон и раната отпреди две седмици й вадеше душата. Добра се много по-бавно, отколкото очакваше, джапаше през същински мочурища — в сухите падини от предишния ден се натъкваше на опасни бързеи. И щом стъпи на превала, зърна пламъци далеч долу, до брега. Май гореше лодка. Дано не е Пендер… Нищо не пречеше вече да е доплавал. Вятърът донесе до ушите й викове, после всичко стихна.

Изкуцука по склона, смъкна се в улея, който се спускаше към заливчето, и закрачи тежко нагоре към следващото било. Не й оставаха много сили.

Провираше се опипом през храсталаците между шистените издатини, стърчащи като побити камъни. Крясъците започнаха отново, засилиха се и секнаха.

Най-после се довлече до бивака. Огънят си гореше, навесите бяха непокътнати. Само че не завари никого. Обиколи предпазливо поляната и накрая пристъпи на нея. Не бе останало нищо ценно. Сандъците ги нямаше. Спъна се в дънер, но след миг осъзна, че е труп. Обърна го по гръб — безименния ням моряк.

Имаше нещо захвърлено до огъня… Раницата на Лилис! По земята се въргаляха нейните дрехи, сапунът, гребенът и други вещи. А момичето за нищо на света не би ги зарязало. Талия прибра всичко и нарами раницата до своята. Опитваше се да проумее какво може да се е случило. И още по-настръхнала се прокрадна към водата.

И денят на Пендер бе изпълнен с вбесяващи неприятности. На всяка крачка му губеха времето, не докарваха навреме припасите или носеха съвсем други неща, или пък изобщо не изпълняваха поръчката. Търговците и корабостроителите в Ганпорт бяха нацупени, инатливи грубияни, свикнали да вършат всичко мудно, без да ги пришпорва някакъв си дебел натрапник от Туркад. Неведнъж му го казваха в лицето. И полека се изясняваше, че проблемите му до голяма степен се дължат на „Хлапето“, макар че никой не споменаваше това направо.

Два пъти разяреният Пендер отменяше поръчката и отиваше при друг търговец, само за да се убеди, че е още по-несговорчив. Затова по средата на следобеда разполагаше само с прясната храна, зеленчуците и две бъчви вода. Другите бъчви върна, защото воняха. Не му доставиха сухите трайни продукти, от резервните платна, въжета и рейки нямаше и помен, нито пък от топовете здрав плат и буретата с катран… Би могъл да продължи до полуда този разочароваш списък. Не получи и безбройните инструменти, от които се нуждаеше за поддръжката и ремонта на кораба. Нямаше надежда да се подготви нито този ден, нито следващия.

С подобни затруднения се сблъска и при подбора на моряците, защото в открито море „Хлапето“ трябваше да има екипаж от шестима. Накрая едва събра четирима, сред тях и почтен човек по прякор Ръждивия, с когото бе плавал преди години. Този мъж на четирийсетина лета имаше кожа, опърлена от слънцето до цвета на тухла. Плешивото му теме, също загоряло, бе заобиколено с нелеп венец от къдрава руса коса. Малко фъфлеше с дебелите си бърни и не беше лесно да разбереш какво казва.