Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Раницата ми… — прошепна тя угрижена.

— Млък!

— Но там ми е всичко…

Студени пръсти запушиха устата й и глас, по-свиреп от всеки чут по улиците, изрече в ухото й:

— По дяволите раницата ти, не вдигай шум !

Лилис сподави хлипането си. По склона изтрака бутнат камък. Пак настана тишина. Край поляната се мярна сянка и пак се сля с неподвижната тъма.

Други сенки притичаха през бивака към заслоните. Замахнаха и удариха. Някой вдиша шумно през зъби и още силуети се скупчиха там. Лилис се досети, че спорят какво да сторят, после ги видя да претършуват заслоните, а други двама се опитаха да отворят сандъците. Мендарк промърмори нещо под носа си и също изчезна някъде в мрака. Някой вдигна раницата на Лилис, изтръска я и порови във вещите й, но скоро се отказа.

Двама нападатели се помъчиха да вдигнат сандък, напънаха се и дръжките се строшиха. Пъхнаха нож под капака, за да счупят ключалката, но се прекърши острието. Нищо не постигнаха и с втория сандък. Накрая някой отсече две млади дръвчета, вързаха въжета за тях и вдигнаха сандъците.

Но миг-два по-късно надолу по склона се развикаха и лумна буен огън. Уплашените носачи се сблъскаха, сандъците тупнаха на земята, отекна писък. Появиха се още сенки и започна схватка.

Точно пред Лилис се счепкаха двама. Единият отбиваше с дълга тояга ударите на втория, който го нападаше с нож. На свой ред и той замахна яростно, противникът му се наведе и мушна нагоре. Сигурно улучи ръката на първия, защото онзи изскимтя и пусна тоягата, после побягна право към рехавите храсти, зад които се свиваше Лилис.

Нямаше време да се търкулне встрани. Крак в сандал закачи рамото й и я отхвърли по гръб. Мъжът се спъна, пльосна тежко, но отскочи пъргаво на длани и колене, когато другият с ножа се нахвърли отгоре му. Лилис не смееше да мръдне — лежеше в малко петно сянка, всичко наоколо беше огряно от луната. Голямо ходило се отблъсна от земята до ухото й. Дългото извито острие на ножа блесна и вторият мъж потъна в шубраците. Пращенето на клони продължи нататък.

Изкълченото й доскоро рамо пак пострада.

— Дребосък? — прошепна Мендарк отляво.

— Тук съм — обади се тихичко тя.

— Идвай… тук е по-опасно, отколкото си мислех.

Слязоха безшумно към вирчето между скалите. Няколко пъти се криха в храстите, щом наблизо прошумоляваше нещо. Заобиколиха водата, покатериха се по отсрещните скали и зачакаха.

Оттук Лилис виждаше горящата лодка при късия нос. Тъкмо се загледа и някакъв пламтящ вързоп профуча във въздуха и се стовари в по-малка лодка, спряла по-далеч в заливчето. Някой веднага го изхвърли във водата и пламъците угаснаха.

— Лошо — промърмори Мендарк, но не личеше да е разочарован.

В оцелялата лодка се разкрещяха и от възвишението отговориха. Схватката там продължи още малко и врявата стихна.

Чуха познат гърлен кикот.

— Олекна ми на душата — сподели Осейон, който ги бе намерил в мрака, без да издаде нито звук. — И с четири пръста не съм толкова безполезен. Тази нощ Игър остана с една лодка по-малко.

— Жалко, че не успя с другата — обади се Мендарк.

— Е, да, но онзи, който пазеше, тръгна да ме търси и през това време срязах въжето.

— Хитро — похвали го Лилис. — А сега?

— Ще си траем — скастри я Мендарк, но не особено сърдито.

— Според тебе кой как се справя горе? — не се стърпя Осейон.

— Май бандата на Черт надделя над „черните юмруци“.

Всеки потъна в мислите си, докато луната не очерта отново ярката си пътека по водата. Точно под тях вятърът побутваше лодката край брега. Блъсна се в стърчащ камък, завъртя се бавно и заседна.

Мендарк изтърси ругатня.

— Искаш ли… — промълви Осейон, но се огледа към луната, около която облаците се бяха разнесли.

— Не! Ще те открият и ще се досетят, че сме наблизо.

— Но лодката е точно където трябва да ни чака Пендер.

— Ако изобщо дойде — сопна се Мендарк.

Лилис събра смелост.

— Аз ще пропълзя дотам и ще я избутам. Изобщо няма да ме зърнат. В Туркад можех да…

— Не — възрази Осейон.

Мендарк се вторачи в малкото оживено лице.

— Да, иди!

Осейон изпъшка и се удари със сакатата ръка по коляното.

Всъщност Лилис примираше от страх, докато се прокрадваше в мрака от шубраците към равните скали. Нечий плътен глас се разнесе над водата.

— Ето я! Тичай, докато вълните не са я отнесли.

Лилис се мушна в една вдлъбнатина, плъзна се зад по-високи камъни и притича на зиг-заг до лодката. Боеше се, че е заклещена, но щом тласна, колкото сили имаше, малкият съд помръдна и момичето нагази след него. Скоро водата стигна до гърдите й. Ама че студ! Подхлъзна се към дълбокото и загреба с ръце.