Иън Ървайн - Кулата върху разлома

А вятърът все връщаше лодката към брега. Лилис не беше толкова яка, че да я изкара навътре в залива, където да я подхване течението. Тя надникна иззад кърмата. По скалите вървеше висок мъж. Той се спъна и изпсува.

Момичето се отблъсна яростно с крака. Лодката се плъзна напред и пак се върна. Високият също нагази във водата, виждаше се ясно — само три дни бяха минали след пълнолунието.

Той загуби опора, задържа се някак и протегна ръка, но лодката беше далеч от него. Пресегна се още малко. В този миг Лилис напипа с крака подводен камък, тласна диво, лодката се изплъзна от пръстите на мъжа, който цопна с плисък в дълбока яма. Разкрещя се и трескаво размаха ръце. Явно не умееше да плува.

— Помощ! — изрева след секунда.

Лилис се мъчеше, но май нищо не постигаше. Студът се просмука в цялото й тяло, всяко движение беше мудно като насън.

С още малко вопли високият накрая се издърпа върху скалите. Докато някой дотича при него, лодката се бе изместила от извивката на брега, кроткият отлив я подхвана и я задърпа навътре. Вторият обсипа първия с грозни думи, цапардоса го по главата, смъкна припряно дрехите и ботушите си и тромаво заплува към лодката. Поемаше си дъх като риба на сухо. Добра се до целта и се изтегли на кърмата, като проклинаше студа и некадърните си съучастници.

Лилис се потопи във водата, но още стискаше въжето. Колкото и да се мътеше главата й от ужас, знаеше, че оттук няма да се пребори с течението. Зъбите й тракаха.

Лице като муцуна на невестулка надникна над носа, корави пръсти сграбчиха ръката й. Мъжът с лекота я вдигна от водата и я захвърли в лодката.

— Т’ва пък к’во е! — изгъгна гадно. Изхили се и устата му с изгнили зъби зейна като пещера. — Няк’во плъхче на Мендарк. Ей сегичка ще си оправим сметките и с тебе.

На Лилис не й се гледаше жилавото, космато голо тяло, надвесено над нея. Цялата се тресеше. Мъжът намери две весла и загреба към брега, без да спира потока от сквернословия. След малко Лилис помръдна, но мръсно стъпало я настъпи по глезена.

— Лежи си кротко, да не те пребия. Повече няма да ни се пречкаш.

Килът изчегърта по скалистото дъно при носа. Някой хвана въжето. Косматият извлече Лилис от лодката.

— Ама това дете ли е? — възкликна високият, който за малко не се удави.

— Ъхъ, нахално недорасляче. Ще падне голям майтап с нея! — Косматият върза ръцете й и я бутна на грапавия камък. — Да не си шавнала!

Ужасът я вцепени още по-силно от студа. Мендарк и Осейон не знаеха къде е, а и не вярваше Мендарк да го е грижа. Главорезите (знаеше, че не са войници на Игър) можеха да постъпят с нея както им скимне.

— Ама как се оправихме и с ония боклуци, а!

— Тъй, тъй! — потвърди трети мъж, който излезе от шубраците. — Голям вой ще се вдигне в Туркад. Колцина очистихме?

— Трима, а бяха шестима или седмина. Другите още бягат, накъдето им видят очите.

— А ние кого загубихме освен Бан?

— Торкуил и оня, дето изгоря. Пак му забравих името.

— Вече е все тая. Той направо се препече.

— Да, ама Торкуил беше печен мъжага и приятелче.

— Златото е по-добър приятел, а сега дяловете ни са двойно по-големи.

Отминаваше следобедът на деня след разпрата между телтите и хлуните. Каран трудно заспа от тревога, а щом най-сетне задряма, налегнаха я кошмари. Когато се събуди, вече не ги помнеше, но бе настръхнала.

И денят не беше по-приятен. Студът я мъчеше, валеше и сняг. Все докосваше пълни с отрова жлези на медузите и подутите й пръсти пипаха още по-несръчно. Боляха я и стъпалата, изтезаваше я зверски глад — от този пан я присвиваше стомахът, стараеше се да хапва по мъничко и да се залисва с работа.

Цяла група хлуни, покрили главите си с плат, се скупчиха на отвора, заместващ вратата. Изглеждаха ядосани, доколкото лицата им изразяваха нещо, затова пък непреклонни. Каран изправи гръб и стисна ножа. Долови, че този път те ще наложат волята си. Телтите оставиха сечивата и Клуфер се изтъпани отпред. Разгоря се гневен спор. Каран пак не успя да проследи скорострелната размяна на думи, обаче си беше ясно, че тук вече няма убежище за нея. Няколко пъти чу името на Игър и предположи, че ще я предадат на него.

Телтите отново застанаха в редица, за да не стигне никой до Каран, а старшият хлун изрече заповед и в ръцете на съратниците му се появиха къси ножове.

Клуфер се смръзна от уплаха.

— Нарушавате уговорката — промълви тя отчетливо.

— Така ще бъде — потвърди старшият хлун, — ако не ни я дадете.