Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Препоръчаха му други двама, за четвъртия не знаеше нищо. Пендер имаше още две имена, само че не можеше да издири хората.

По-късно отскочи до странноприемницата да хапне набързо и намери бележката от Талия. Натъпка остатъка от рибата в устата си, сложи недоядения комат в джоба и затича тромаво към кораба. Ръждивия викаше и ръкомахаше на пристана. Пред него мъж и жена с еднакво провиснали бузи и тлъсти задници стояха до каруца, натоварена със сгънати платна. Едно беше проснато направо на кея.

— Погледнете го тоя боклук! — нададе вопъл плешивият и плю върху платното. — Всички до един сте лъжци, мошеници и обирджии!

Платното беше вехто, силно протрито на места, а и видимо гризано от някакви буболечки.

Жената вдигна ръце помирително.

— Глупакът е сложил старо вместо ново. Ще го върна, но останалите са каквито трябва.

Пендер се покатери на каруцата и разгъна следващото платно. Не беше в по-добро състояние от първото.

— Не стават за нищо. Вземете си ги.

— Цял ден работихме за тебе — оплака се мъжът.

— Не стават, казах! — кресна му Пендер и изрита проснатото платно във водата. — Отменям поръчката!

Махна с ръка на Ръждивия и двамата се качиха на борда.

Вятърът се засилваше през целия ден и началничката на пристанището го посъветва да не рискува, но Пендер заповяда да вдигнат котва и да отплават. Минаването край плитчините беше трудно, но не и опасно с такъв кораб. Още преди да изгрее луната, излязоха в открито море и се насочиха на юг. Вятърът стихна донякъде, но и повеите му, и теченията пречеха. По неволя се движеха на зиг-заг, а това си беше истинско изпитание при недостига на моряци. През първия час изминаха по-малко от една левга.

Все още бяха далеч от целта, когато Ръждивия се провикна:

— Погледнете натам!

Нещо гореше на брега с пламъци, високи колкото дърветата.

— Какво ли ги е сполетяло? — изръмжа Пендер. — Не ми харесва тая работа.

Внимателно огледа местността — да, точно тук трябваше да е бивакът.

Ръждивия сгуши глава между раменете си.

— Не е ли по-добре да се върнем?

Пендер не беше смелчага, но се смяташе за честен човек.

— Обещах на Талия, че ще бъда тук, и няма да се отметна.

Той се справи с неблагоприятните течения и вятъра, подмина носа и бавно насочи кораба обратно към него. Тъкмо го заобикаляше, и луната пак се показа между облаците. До брега още мъждукаше жарава. Никой не подаваше сигнал, а сега и той не смееше да го направи. Какво ли се мътеше тук?

Реши да подмине наблизо, сякаш „Хлапето“ е поредният съд, който няма нищо общо с тази случка.

— Още няма сигнал! — сумтеше Пендер. — Какво става?! Горката малка Лилис…

— Какво ще правиш? — попита Ръждивия.

— Нищо, освен да сме в готовност, но ще чакаме по-навътре. Безсилни сме, ако ни налетят цял отряд въоръжени мъже.

В бивака минутите се точеха напрегнато една след друга. Свряна върху издатината, Лилис се взираше в мрака и вече мръзнеше въпреки новите си дрехи. Чакаше сигнала на Пендер, но нищо не просветваше. Накрая Осейон я смени. Момичето се страхуваше от дебнещи в тъмата врагове и седна до огъня, стиснала скъпоценната си раница.

На жаравата къкреше котле със супа. Тя напълни паницата си и зачака. Звездите са въртяха недоловимо, мъглявината Скорпион блестеше ярко. Празната паница са изплъзна от пръстите й. Лилис сънуваше.

Осейон също се върна при огъня да се стопли.

— Нищо ли?

— Нищо, но не вярвам да е така още дълго.

Мендарк усукваше брадата си.

— Но кой ще дойде пръв?

Осейон си сипа грамадна порция супа и пак отиде да наблюдава.

— Дребосък!

Някой я раздрусваше безпощадно. Лилис примига и отвори очи.

— Време е да се махнем. Ставай!

Преди да шавне, ръцете я изправиха насила.

— Какво…

Искаше пак да си легне, но внезапно си спомни къде е и с кого. Тръгна след Мендарк, скриха се между дърветата, откъдето можеха да огледат цялата поляна. Лилис приклекна до него.

— Какво чакаме?

— Шът! Трябва да ги виждам .

— Осейон ще дойде ли при нас?

— Той има друга работа.

Нищо не нарушаваше нощната тишина. Момичето понечи да зададе поредния въпрос, но Мендарк болезнено я сръга с лакът в ребрата. Ама че кокалест беше…

Недалеч от тях излая диво куче, но й се стори, че звуците са някак различни. Луната се издигна над дърветата и освети бивака, навесите, огъня и двата сандъка. Сенките под платнищата приличаха на спящи хора. Раницата на Лилис бе останала до сандъците.