Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Ръката ми… — изохка Осейон. — Боли все едно ще се пръсне.

Той се заклатушка към огъня и съдра бинтовете. Средният пръст се бе подул двойно, почернялата кожа лъщеше, изопната като барабан. И примигващият Мендарк излезе на светло, само погледна пръста и натърти:

— Трябва да го отрежем.

— Не! — втрещи се Осейон.

— Стига де! Помня как поведе атаката на крепостната стена, когато превзехме Туркад. След победата те видях със счупена стрела в рамото, която дори не бе усетил, и още толкова рани, че те кърпиха шест часа.

— Ама аз… ох…

— Или пръста сега, или цялата китка след два дни — безжалостно продължи Мендарк. — И без един пръст може, но със саката ръка… — Паузата се проточи зловещо. — Ако си еднорък, каква полза от тебе? Лилис, събуди тези моряци да го държат неподвижен.

Тя изтича до втория заслон.

— Няма ги! — извика от другия край на поляната.

Мендарк се разпсува цветисто.

— Недей така пред детето… — промърмори Осейон, макар да не откъсваше поглед от пръста си.

— Лилис, натисни ръката му върху това — посочи Мендарк с дългия си нож един дънер наблизо, после пъхна острието в жаравата.

Осейон отпусна на дънера своята длан колкото лопата и изопна средния пръст.

Лилис хвана китката му с тънките си ръце и се опря върху нея с цялата си тежест. В светлината от огъня гноясалият пръст приличаше на черна наденица. Мендарк извади ножа, трепна от допира до нагорещената дръжка, огледа острието придирчиво и го върна в огъня. Порови в джоба си за парцал, уви с него дръжката и пак хвана ножа. Острието вече просветваше в оранжево. Нагласи го над пръста и прецени къде трябва да отреже.

— Побързай де! — изхриптя Осейон.

Лилис се пулеше втрещена. Ножът застина за миг, премести се мъничко, докосна поразената плът със струйка дим и тогава Мендарк натисна с все сила.

Осейон изрева и ръката му отскочи толкова неудържимо, че Лилис изхвръкна във въздуха и тупна по задник на един разтег от войника. А Осейон подскачаше в кръг и тръскаше ръката си. Мендарк се отдръпна встрани, отпуснал димящото острие надолу.

Лилис пак пристъпи кротко към дънера. И тримата се вторачиха в отрязания пръст. Лесно доловиха вонята на гнилоч. Стори й се, че ей сега ще повърне. Мендарк посегна с ножа и с едно ловко движение запрати парчето плът в огъня, после дълго се вглеждаше в раната — беше се спекла от изгарянето и почти не кървеше.

— Май спасихме ръката — отсъди накрая. — Засега недей да я превързваш. Нямам нищо за облекчаване на болките освен върбова кора, не вярвам да ти помогне много.

— Предпочитам онова бренди, което държиш в сандъка — смънка Осейон, беше пребледнял също като Лилис.

— Ще направя закуска — обади се момичето и започна да шета от другата страна на огъня.

— Другата новина тази сутрин не е по-весела — поклати глава Мендарк, щом сложиха на коленете си металните паници с овесена каша и мед.

Осейон мълчеше. Стискаше непохватно лъжицата с палец и показалец, начесто се заглеждаше в пролуката между пръстите си. Понякога потръпваше, а щом се нахрани, взе чашата с горещ чард и легна под навеса.

Мендарк остана в компанията на Лилис. Взря се в това кльощаво бездомниче със сребриста коса и умни очи. Искаше му се да си поприказва. Тя вдигна глава, срещна погледа му и се извърна. Изобщо нямаше желание да се навърта около него. Мендарк беше всемогъщ, а тя — нищожество.

— Лоша новина — пак подхвана Мендарк и се прокашля. — Какво да правим сега?

Не очакваше отговор, просто се нуждаеше от слушател, за да умува на глас.

Но Лилис изпъна три пръста.

— Първо — крием златото. Второ — местим бивака. Трето — бдим да не се върнат. Четвърто… — изпъна и четвърти пръст, но се поколеба унило. — Може да идат в града и да ни издадат на врага. Може Талия да е попаднала в клопка. Може да дойдат кораби.

Той се изненада от разсъжденията й, макар и да не им помагаха с нищо.

— Каквото и да стане, ние сме само трима, и то безпомощни окаяници.

— Та ти си чародей! — напомни Лилис по-дръзко. Преди месец не би посмяла и да го погледне. — Аз пък мога да водя и да се крия, а… — Запъна се. — Той е грамаден и силен — посочи към навеса. — Не сме безпомощни.

Мендарк се вгледа проницателно в нея.

— Продължавай. Още какво умееш, но не искаш да си признаеш?

— Нищо. — Бяха се опитали да я приобщят към джебчийската сган, но макар и чевръста, Лилис не склони. — Татко ме научи, че е лошо да крадеш.

— Обикновено е така, но не и когато те заплашва гладна смърт. Пък и няма нищо лошо да откраднеш от врага си.