Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Тежко ми е да говоря за това с човек, който ни е чужд — прошепна тя. — Споделяме тази тайна само помежду си. — Погледна го с плувнали в сълзи очи. — Понякога аакими, които са били кръвно свързани с умрелия, успяват да достигнат духа му… до време. Но как тъй си го доловил и ти?

— Той вложи лошо предчувствие в песента — смънка Лиан. — А ти се беше вцепенила. Стори ми се, че плачеш. Това е. И двата пъти беше същото.

Малиен затрепери, лицето й се изопна като маска.

— Споделени сънища! Прокоба! Прокоба…

Обърна му гръб и тръгна по брега.

Повече не я видя този ден. Малиен не му проговори цяла седмица, макар на няколко пъти забеляза как тя се взираше в лицето му, сякаш търсеше някакъв знак. Лиан знаеше какво се опитва да различи тя — клеймото от Дара на Рулке. Обзе го смъртен страх и осъзна, че е сгрешил непростимо, когато се поколеба пред вратата на онази вила в Туркад. Какво ли биха сторили аакимите в тези времена на зейн, носещ клеймото?

Първият ден на ендре — средзимната седмица. Според поверията — прокълнато, любимо на духовете, наситено с прокоби време, когато благоразумните граждани си седят по домовете и се стараят да не решават нищо важно. Само три дни оставаха до тид — средзимния ден, най-отвратителния през годината.

Мендарк и спътниците му се криха в тунела няколко часа, докато Талия разузнаваше — най-сетне един докер от съседен кей й обясни какво са е случило. Корабът им (заедно с всички все още свободни съдове в Туркад) бил конфискуван от войници на Игър през нощта. Закъсняха с цял ден в бягството.

Мендарк гъгнеше от ярост и страх.

— Така ми се пада, щом реших да изпълня дълга си! — давеше се в думите той. — Сега трябва да се моля на хлуните да ни приютят. Какво унижение! Ами ако откажат?

Джапаше из вонящата вода, без да забелязва, после се втурна към Талия, която говореше с Торгстед.

— Талия, трябва да имам кораб тази нощ . — Той снижи глас. — Торгстед, винаги си ми бил верен, но сега искам от тебе нещо, което ще подложи на върховно изпитание твоята преданост. Дръж под око Тилан. Ако се стигне до раздори, готов ли си да тръгнеш с него, за да следиш какво прави? Да се преструваш, че си ме предал? Знам, че искам прекалено много…

— Ще го направя! — рече Торгстед. — Докогато се наложи, ще търпя.

Мендарк стисна ръката му и се обърна към групата си, насядали неудобно по щръкнали от стената камъни.

— Няма какво да протакаме. Да вървим.

Последваха го към вътрешността на огромен кей. Наистина напомняше на градче с размерите си, с къщите на три, четири, тук-там и по пет етажа. Никъде не беше по-тесен от триста стъпки. А целият пристанищен град беше гигантски лабиринт, проснал се на цяла левга по брега на Туркад. Бавно потъваше в тинестото дъно, а отгоре неуморно го надстрояваха.

Наближаваше пладне. Мендарк ги водеше из хаоса от дъсчени стени, с които бяха преградени складове и стаички. Навсякъде капеше вода. Почти незабавно ги пресрещнаха двама дългунести хлуни — облечени в груби туники хора с остри черти и лица с пръстен цвят. Те властваха по кейовете и се разпореждаха с товаренето и разтоварването.

Едната беше жена — познаваше се най-вече по липсата на сплетени бакенбарди. Сграбчи ръката на Мендарк и го спря. Тя явно се чувстваше твърде неудобно, въртеше глава и цъкаше с език. Речта на хлуните беше изпъстрена с тези звуци и затова другите народи трудно я разбираха.

Мендарк се взря в очите й и заговори със звучен глас, различен от присъщото му мърморене.

— Достойни хлуни! В името на отдавнашния ни съюз и общите ни интереси ви умолявам да предоставите убежище на мен и на хората, които ме придружават. Само за един ден.

Жената огледа групата, без цъкането й да секне. Зениците й се разшириха от тревога.

— Убежище — сега ? Не, не, не !

Извърна се към мъжа, който нервно потракваше със зъби. Хлунът надникна над рамото на Мендарк.

— Ела бързо! — дръпна той Магистъра и го завлече в празна стая — просто куб от почерняло дърво. — Побързайте всички!

Дъските по стените се докосваха хлабаво, гниещото дърво се ронеше. Приливът мокреше гредите на пода. Дъсченият таван беше намазан с катран, но дъждовната вода се просмукваше.

— Стойте тук! — изсъска им мъжът, когато всички успяха да се съберат вътре. — Не отваряйте вратата!

— Магистре, сложи това на главата си. — Жената му даде качулката си. — Ела с мен.

Лилис надничаше в процепите между дъските. Мендарк се отдалечи забързано с жената, мъжът остана да пази отвън.