Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Малиен се усмихна, за да му покаже, че тази предубеденост й е чужда.

Вятърът като че донесе слаб отзвук от рог в далечината. Тя подскочи и чевръсто прибра всичките си вещи в кожена торба.

— Елиенор — напомни Лиан.

— Нямаме време за тази история, нито за други.

Малиен стегна вървите.

— Но коя е била тя? Поне това ми кажи.

Той се престраши да вложи малко от силата на своя глас — онази привидно магическа способност на великите разказвачи да въздействат на слушателите си. Малиен не скри колко й е забавен този опит, но му отговори:

— Тя е предупредила за опасността, когато кароните се появили от пустотата между световете и ни отнели планетата. И единствена от своя род оцеляла в клането. Ако сред нас е имало повече като нея, щели сме да прогоним кароните и до ден днешен да бъдем повелители на прекрасния Аакан.

Пак тя нанесла на Рулке смъртоносен удар, от който никой друг не би оцелял. Нито един от останалите аакими не посмял да вдигне оръжие срещу него. Колко сме западнали оттогава!

— Как кароните са покорили Аакан? Защо са попаднали в пустотата и как са се измъкнали оттам? В Преданията нищо не е казано.

— Друг път, летописецо. На всеки от въпросите ти би трябвало да отговарям по цяла нощ.

Лиан се примири въпреки силното си разочарование.

— Защо не си отспиш? — попита го Малиен. — Извървяното дотук е нищо в сравнение с пътя пред нас.

— Сънищата ми бяха прекалено страшни. Боях се да заспя отново.

— Какво сънува?

— Ужаси. Нищо не помня. — Отъслечна картина се мярна в паметта му. — Освен…

— Казвай де.

— Знам само, че и ти беше в съня ми.

Усмивката й угасна тутакси.

— Аз съм била в твой сън?

— Да, ти и Раел.

Малиен се начумери, изгледа го косо със сиво-зелените си очи и закрачи пред него. Двамата млъкнаха. Скоро стигнаха до бивака и намериха там запален огън и горещ чай. Каквото и да бе означавал далечният сигнал, нямаше пряка заплаха.

Лиан прекара следобеда в сън без видения. Вечерта потеглиха и нямаше възможност да досажда на Малиен с въпросите си.

Преследвачите пак ги доближиха, затова групата се кри два дни из горите в северните земи на Ягадор. И тогава им провървя — времето се влоши, вятърът се разбесня и докара проливни дъждове, примесени с лапавица. Това им позволи да се устремят незабелязано на север, без да спират нито денем, нито нощем. Избираха най-непроходимите местности. Газеха до кръста в замръзващи блата, джапаха в плитки потоци, катереха се по каменисти стръмнини, провираха се през обрасли с трънаци гори. Накрая попаднаха сред безлюдните планински склонове, спускащи се към морския бряг.

Добраха се и до запенена беснееща река в дълбока клисура, умалено подобие на Гар при Шазмак. Опасното прехвърляне от другата страна им отне цял ден. По-късно Тенсор се изкачи върху връх, откъдето се откриваше изглед към морето. Далеч долу при устието на реката имаше доста голям град. По̀ на север планината пак се отдалечаваше от брега.

— Тази река сигурно е Ганел — промълви Тенсор, — а градът е Ганпорт. Напредваме добре, но трябва да бъдем още по-бързи.

Мъкнеха се един зад друг по виещата се планинска пътека и последният влачеше широк клон, за да заличава следите в мократа пръст. Колкото по-нагоре отиваха, дъждът се смесваше с ивици гъста мъгла.

На билото престана да вали за малко, но между дърветата небето още сивееше оловно, готово да изсипе нов порой върху тях. Шляпаха в локвите към мочурлива алпийска ливада, където мъхът растеше на огромни възглавници сред отломка гранит, оформени от вятъра и водата в подобия на гъби.

Аспър спря насред крачка. Дори този същински веселяк в групата аакими беше потиснат.

— Взе да ми се струва, че крача на място — промърмори той и изстиска вода от шапката си.

Никой не продума. От две седмици пътуваха и духът им не беше по-ведър от противното време. Дори Тенсор се изтощаваше от влаченето в калта. Лиан се тръшна на купчинка мъх.

— Мен ако питате — обади се Малиен, — най-добре да си починем тук, ако не искаме не само пленникът да издъхне, но и ние да окапем. Невъзможно е да бягаме до безкрай.

Тя махна с ръка към Хинтис.

Той бе по-изтощен от останалите, сякаш необичайният му ръст го лишаваше от издръжливост. Седеше, провесил глава между коленете си, и дишаше на хъхрещи в гърдите му пресекулки. Тенсор като че се ядоса, но Хинтис направо полегна в кишата.

— Гърдите ми горят — изрече дрезгаво.

— Ще спрем тук — реши предводителят.