Иън Ървайн - Кулата върху разлома

А над него и аакимите наскачаха от хребета, забиваха пети в реката от чакъл, втурваха се и надаваха вопли на свирепа радост в борбата с опасността. Наглед се справяха с изящна лекота… освен крехкия Трул. Той се приземи тромаво, глезенът му се изкълчи и Лиан чу пращенето въпреки глухия тътен на каменната река. Тежестта на раницата повлече Трул надолу, той рухна върху сипея и не помръдна. Малиен пробяга по свлачището, последен се устреми Тенсор и ловко изтича чак до подножието. Той спря рязко до Лиан.

— Къде е Трул? — попита останалите.

— Уви, мъртъв е — тихо отвърна Малиен.

Тенсор склони глава. Всички помълчаха. Още един от тях бе срещнал смъртта.

Сипеят забави и се укроти с тракане. От ръба на гребена надничаха глави. Половината чакъл се бе изтърсил в реката и склонът се оголи. За преследвачите беше почти сигурна гибел да скочат, а оцелелите щяха да станат лесни жертви на чакащите долу аакими.

Тенсор тръгна към реката. Не бяха спечелили повече от половин час преднина.

Потерята се състоеше от хитри и твърди като стомана хора и уелми. Не спряха гонитбата цял ден, продължиха и през нощта. Не доближаваха достатъчно за схватка, но и не губеха плячката от поглед. Лиан ги видя в подножието на рид, върху който току-що се бе покатерил. Сега не валеше, само че в снега по склона краката им затъваха до коленете и винаги оставаха следи. Скоро разкъсаната му рана се възпали и в паметта му пак се мяркаха откъслечно друсане и навъсените лица на Малиен и Аспър, които правеха нещо с тялото му.

Късно следобед на другия ден аакимите прекосиха възвишенията и стигнаха до високите дървета на Елудорската гора. Преди да навлязат в гъсталака, зърнаха враговете си още по-наблизо.

— Нима са по-неуморни от нас? — кресна Тенсор и лицето му помръкна. — Напред!

Сменяха се в носенето на Лиан. Тук имаше по-малко сняг, само бе поръсил земята. До свечеряване бялото покривало се смали до отделни петна и изчезна постепенно. И тази нощ не спряха нито за почивка, нито дори за храна. Вървяха срещу течението на ручеи, катереха се по голи скали — правеха всичко по силите си да объркат потерята. Сутринта за ужас на Лиан се прехвърлиха с дълга дебела лоза над дълбока клисура.

— Летописецо, няма от какво да се боиш — кикотеше се Малиен. — За тебе ще е най-лесно.

Тя хвана края на увивното растение и го върза, като не забрави да омотае и китките, и глезените му. Друг ааким го издърпа назад, засили се заедно с него и близо до ръба го тласна мощно в гърба. Лиан описа дъга над пропастта, но за нещастие инерцията не стигна да го пренесе от другата страна.

Хленчеше унизително, а махалото, в което се превърна по неволя, забавяше ход и накрая той увисна над рекичката. Виждаше я като нишка с възелчетата на вировете, обрамчени с камънаци колкото едър кон. Не че пропастта беше бездънна, но височината стигаше да се сплеска на пита, ако падне. Аакимите се смяха до насита, но побързаха да го уловят с ласо и да го издърпат, за да не ги заловят враговете.

— Ах, как ме развесели с това скимтене, летописецо — още се подсмихваше Тенсор, когато го улови и сряза въжетата.

На зазоряване спряха за припряна закуска с настъргано месо, корав хляб и ронливо сирене. Преглътнаха ги със сушени плодове и вода, после продължиха упорито напред.

Привечер дори аакимите грохнаха и не им остана друг избор, освен да отдъхнат. Тенсор прати някои на стража далеч навътре в гората. Смениха първите след няколко часа. Никой не бе чул и видял нищо заплашително, затова накладоха малък огън, колкото да се сгреят и да кипнат вода.

Вървяха още цял ден и цяла нощ. Сутринта си позволиха да повярват, че са се отървали от преследвачите. Спряха до бърза река да заситят, да се изкъпят и да си отспят. Свалиха превръзката на Лиан и той видя, че раната заздравява, макар че плътта около шевовете още червенееше ярко. Вещият в лечителството Аспър отново посипа раната с червения прах, но не я превърза. На Лиан му беше все едно от преумора. Изми си ръцете и ходилата, изгълта малко хляб и чаша горещ чай, после се тръшна на постеля от нарязани клони и заспа.

Но не спеше дълбоко. В сънищата му тегнеха предчувствия, безименен и безформен страх от наближаващи сътресения. За малко се унесе в блаженство без видения, но внезапно са прехвърли в нов кошмар — Раел беше в стаята си в Шазмак и свиреше на някой невидим за Лиан. Гледната точка се измести и той проумя, че Раел свири на Малиен, но всъщност я предупреждава за Тенсор и за самия него. В съня си Лиан щеше да донесе гибел на аакимите. Раел вече беше блед мъртвец под водата, но още свиреше, а с песента от устата му изскачаха зеленикава вода и топчета от водорасли. Видението се стопи, друг незнаен ужас накара Лиан да подскочи ококорен. Страхуваше се да заспи отново.