Намериха място за бивак между дърветата, където голяма извита плоча гранит се опираше като шапка на гъба върху три по-малки камъка. Все пак даваше някакъв подслон, макар че пръстта отдолу беше влажна, а вятърът свиреше на воля в жалкото им убежище. Малиен даде на всички, не само на Хинтис, някакви билки, които носеше в раницата си. Намериха и малко по-сухи клони, но въпреки огъня Лиан не се стопли.
Дремеше, увит в наметалото си и в едно одеяло. По някое време се пренесе в Туркад — пълзеше в канавката с отсечен крак и умоляваше за помощ, но никой не се притече.
Събуди се от собственото си мятане по земята. Огънят бе угаснал и аакимите спяха, само часовите будуваха в гората. Нямаше смисъл да си налага сън насила. Кокореше се напълно буден, премръзнал и унил. Обу мокрите ботуши на изтръпналите си крака, гребна с канчето си от горещия ошаф със сини сливи в котлето и се отдалечи към ливадата. Облаците се разредиха, надникна пълната луна — мътно жълта, но тъй и не показа изцяло лика си. Светеше колкото Лиан да вижда къде да мине между камънаците.
Седна на плоска скала, отпиваше от сладкия ошаф и умуваше над окаяния си живот. Загуби Каран, а Тенсор го водеше насила към някакъв мрачен завършек. През бягащите по небето облаци му се мярна мъглявината Скорпион. За пръв път зърна това червенеещо зло знамение в нощта, когато разказа „Предание за Възбраната“ миналото лято. Потръпна, но мъглявината се скри отново.
Някой го сръга в гърба и той отскочи със заседнал в гърлото вик.
— По-кротко, летописецо — сгълча го веселият глас на Малиен. — Враговете ни са далеч оттук.
— Вашите врагове! — сопна се той неприязнено. — А моите са ей тук, около мен. Откъсват ме от всичко, което ми е скъпо, за да ме използват и после да изхвърлят останките.
— Помисли си обаче за възможностите да видиш онова, което никой летописец досега не е съзирал, и да разкажеш каквото никой досега не е изричал.
— Да, хрумна ми и това, преди да проумея, че съм жалък безполезен некадърник и май смъртта е най-добрият изход за мен.
— Пфу! Самосъжалението е най-презряното чувство. Стегни се и направи нещо.
Все едно го шибна с камшик през лицето. У Лиан пламна такава ярост, че сигурно би могъл да изтръгне и вкопан в земята камък. Подбираше думите си така, че да жилят най-силно.
— Е, щом е тъй, значи и аз съм презрян — заговори тихо. — Но не колкото вас — аакимите. Само хленчите и кършите ръце за Шазмак и другите си несполуки. Я се замисли за собствените ви Предания! А не можете без своята надменност, както мухите не могат без бунището. Давате власт в ръцете на глупци и ги следвате сляпо към бездната, защото сте твърде горди, но и твърде страхливи да ги изпъдите и да мислите със собствените си глави. И ето че пак повтаряте все същото. Преди броени дни ти бълваше вопли и проклятия срещу безразсъдството на Тенсор, но пак си се лепнала за него като пиявица за кучи ташак…
Лиан стисна устни, стъписан от просташките си думи.
— Да — потвърди Малиен — имаме два пагубни недостатъка и ти ги назова. Прекалено горделиви сме, но смелостта ни изменя, когато дойде нейният ред. Затова загубихме и Аакан. Затова търпим поражения от непреклонния си враг.
— Е, аз пък няма да се предам. Отново ще превърна сказанията в смисъл на живота си. И нищо няма да ми попречи. Защото нищо друго вече няма значение.
— Летописецо, само не казвай, че нищо няма значение. Твоят народ…
— Оправете собствените си бъркотии и тогава ще слушам поученията ви! За мен е важно само новото сказание.
Той я подмина и се скри в чернилката на нощта. Малиен се загледа неспокойно подире му. Но какво ли би могъл да стори един летописец? Времето й на пост изтече, тя се върна при огъня и одеялата си.
Отново тичаха неспирно ден и половина. Спряха за три-четири часа да поспят и да поспорят накъде да се отправят, но Лиан нямаше сили да ги слуша. Веднага се строполи на земята, уви се в дебелото наметало и заспа на мига.
И пак побягнаха, накрая му се струваше, че никога нищо друго не е вършил, че открай време е усещал само сблъсъка на отеклите си стъпала с твърдата земя и с всяко вдишване гърдите му са клокочели. Заякваше ден подир ден, но нямаше миг, когато да не го притиска умората. Аакимите се настървяваха още повече и май намираха мрачно удоволствие в бягството и страданието.
Когато вятърът се обърна от запад и прочисти небето, отдавна се бяха откъснали от потерята. А може би вече никой не ги преследваше. Във високите гори на планинските подножия успяваха да изминат по дванайсетина левги дневно, а веднъж и цели петнайсет.
Читать дальше