Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Едни ден се разгоря препирня дали пак да се скрият в планината, или да отплават на изток към Лоралин. Тенсор изобщо не се намеси, макар да личеше, че нещо си е наумил. Не стигнаха до никакво решение и просто продължиха по пътя си.

В този поход на север на Лиан не му оставаше време за друго, освен за тичане и сън. Свличаше се на събрани треволяци или клони и се унасяше. От изтощение дори не сънуваше. Само веднъж видението го споходи в нощта преди да стигнат до Сифта — рибарско градче в североизточния край на Мелдорин. Оттук нямаше накъде да поемат освен да продължат през морето.

Пак се бяха спуснали към брега и не намериха по-добър подслон от скалния навес на ниска канара. Вдлъбнатината беше твърде плитка, за да я нарекат пещера. Влажният морски вятър беше неприятен, но не и студен за човек, преживял зимен преход до Шазмак.

Стъкмиха заслон от сухи клони, за да скрият малкия огън. Лиан седеше неподвижно в нишата, докато аакимите готвеха и подреждаха бивака. Малиен огледа раната му за последен път, защото бе заздравяла до груб белег по ребрата.

— Още ли ти пречи? — попита тя, приклекнала пред него.

— Малко, ако се протегна или мръдна рязко, или пък в края на ден след дългото ходене.

— Това ли е всичко? Значи си се възстановил напълно. Същите болежки имам и аз всеки ден заради старите си кости.

— Стари ли?! Аз пък си мислех че вие — аакимите, живеете почти цяла вечност. Знам, че Тенсор наистина е прастар.

— Да, някои от нас живеят много дълго, ако не им попречат болести или злополуки.

— И защо е така? — не сдържа любопитството си Лиан.

— Не знам. Просто сме дълголетници.

— Също като кароните и фейлемите… — отрони той замислено — или майсторите на Тайното изкуство като Мендарк и Игър, които са научили как и ние от коренната раса можем да удължим живота си.

— Вярно. Но в моя род никога не е имало дълголетници и аз вече съм във втората половина от живота си. Честно казано, не ме е грижа.

— Всъщност на колко години си?

Тя впи поглед в очите му и Лиан бе принуден да се извърне засрамен.

— И сред нас, и сред вас такъв въпрос се смята за безочлив. Дори да го задава излишно любознателен летописец.

— Извинявай… — смънка той, още по-смутен от видимото си изчервяване.

— Аз обаче ще ти отговоря, защото може и да настъпи време, когато споменът за аакимите ще остане единствено в сказания като твоето. Вече живях двойно повече, отколкото е присъщо за твоята раса. Ако пожелая и съдбата ми позволи, ще живея още толкова. Стига ми.

— А имаш ли деца?

Малиен се загледа в залязващата луна.

— Само едно досега. Съмнявам се, че ще ми стигне смелост да родя още едно.

— Аз пък си мислех…

Лиан се застави да млъкне.

— Неизчерпаемо ли е твоето любопитство? — засмя се тя — Има много разлики между нас и коренната раса. Плодовитостта е една от тях. Не е постоянна както при вашите жени. През живота си имах три кратки периода на плодовитост — последния преди трийсетина години. Може би ще имам още една-две. Ех, синко!…

— Какво го е сполетяло?

— Би трябвало аз да те питам. Ти си видял как е умрял.

— Раел!

Кожата на тила му се вледени.

— Да, Раел — като ехо отвърна тя.

— Т-той ни помогна да избягаме от Шазмак. — Лиан се насили да не заеква. — Забави се, защото накълца руля на втората лодка, за да не ни подгонят. И когато се опита да скочи в нашата лодка, течението се оказа прекалено силно. Завлече го под водата.

— Той беше умел плувец — промълви Малиен. — Може би така е избягал от непоносимото си раздвоение…

— Спомням си… малко преди бягството. Видя ми се натъжен. Тогава каза: „Уви! Ти намираш утеха в другия си род и в целта, която следваш. За мен връщане назад няма.“ Каран беше толкова близка с него…

— Да, такова приятелство се среща рядко.

— Не съм срещал по-доблестен човек от Раел — искрено й рече Лиан.

— Аах… Не вгорчавай мъката ми. Не мога да говоря за него с теб. Ела.

Тя го поведе по каменистия бряг към водата. Спря на студения вятър почти до линията на прибоя, за да не ги подслуша никой.

— Разкажи ми този твой сън.

— Беше съвсем кратък. Раел е в стаята си в Шазмак. Веднъж ми посвири там. Но в съня ми той свиреше скръбна мелодия за човек, когото не виждах. После долових страшно предупреждение, ти се озова там…

— Моят сън!

Малиен притисна длани към лицето си.

— Твоят ли?

Ръцете й се отпуснаха, лицето й застина. Лиан се досети, че не бива да разпитва. Малиен обаче реши, че му дължи обяснения.