Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Неколцина от спътниците му се бяха увила в наметалата си и лежаха неподвижно. Той стана, взе си чаша чай, сгъстил се от дългото къкрене над огъня, и къшей хляб. Тръгна надолу да погледа реката. Провираше се между дърветата, някои паднали с оголени корени, но внезапно дочу два гласа в безмилостна разпра.

— …и никога няма да се съглася! — тросна се Малиен.

— А ти как би постъпила? Не отхвърляй замисъла ми, ако нямаш по-добър.

Нямаше как да сбърка това боботене — говореше Тенсор.

— Предпочитам да се върна в Стасор, откъдето дойдох. Как съжалявам, че изобщо се оставих да ме измъкнеш от родния ми дом.

— Тогава си върви, макар че ще ми липсваш.

— Ха — възкликна тя. — Нашата близост отдавна се вгорчи и аз най-сетне я прекъснах. Навлякох срам на рода си, когато се обвързах с тебе. Не искам и да мисля с какви горещи сълзи би плакала Елиенор, ако е можела да предвиди края на своя род.

— Елиенор щеше да избърше сълзите — с пресекващ глас отвърна Тенсор — и да отвърне на удара, за да опази семейството и народа си.

— Махни се от мен! — извика Малиен. — И повече не ме доближавай!

Тя се обърна и притисна буза до гладък камък. Тенсор се отдалечи.

Лиан постоя още малко в тъмнината, но жената не помръдваше. Той се прокрадна нататък по чакъла и само на няколко крачки от нея едно камъче се завъртя под подметката му. Лиан се стовари на колене и изохка.

— Какво искаш, разказвачо? — промълви Малиен през рамо.

Той не знаеше какво да каже, затова попита:

— Коя е Елиенор?

Тя са обърна и седна.

— Що за въпрос от устата на летописец?

— Дори в собствените ни сказания има големи пролуки. А в Чантед, където учих, няма нищо записано за аакимите през последното хилядолетие.

— Елиенор… — отрони Малиен и зарея поглед, докато си припомняше древните истории. — Тя е живяла и умряла дълго преди прадедите ми да дойдат на вашия свят. От нейния род съм и аз, от него е… беше и Каран.

С тези думи тя сякаш го прободе повторно.

— Каран е мъртва?! Как научи?

— Ами казаното от Тенсор ме накара да си мисля… — Малиен млъкна, щом разгада изражението му. — Я почакай… аз не съм била там за разлика от тебе. Видял си същото като Тенсор. Е, убеди ли се в смъртта на Каран или не?

— Не! Когато я прегърнах, очите й се въртяха под клепачите, но лежеше безчувствена на пода и тялото й беше ледено.

— Такова е въздействието на заклинанието, но повечето хора от вашата раса биха го издържали, ако са здрави. За нас — аакимите, то е по-страшно, отколкото за коренните жители на Сантенар. Това е една от причините над него да е наложена забрана. Каран е само с четвърт аакимска кръв, може да я е засегнало зле или почти никак… не знам. — Малиен най-после се сети за нещо странно. — А ти защо си можел да виждаш? — загрубя гласът й.

— Не знам. Когато Тенсор използва заклинанието, болката беше невероятна. Ослепях, но само за миг-два. Усетих, че в главата ми сякаш се затваря врата, отвори се друга, болката изчезна и отново виждах.

Тя притисна длани към бузите му и задълго се взря в неговите очи. Когато се отдръпна, отново заговори сдържано.

— Не се омърлушвай. Въпреки аакимската кръв на Каран не ми се вярва заклинанието да я е погубило.

За него не беше особена утеха… но по-добре от никаква.

— Защо е под забрана?

— Използвали сме го само два пъти преди тази беда. И всеки път вредата за самите нас е била по-голяма.

— Как се е появило?

— Създали сме го, след като Възбраната ни преградила пътя към нашия свят. Щом сме се уверили, че Аакан е недостъпен, разбунтували сме се срещу поробилите ни карони. В стремежа си да имаме сигурно оръжие срещу тях сме сътворили това опустошаващо ума заклинание.

Още първият опит бил провал. Десетима от нас (казвам „от нас“, летописецо, макар че се е случило две хилядолетия преди раждането ми) причакали Рулке. Той не пожелал да изпълни справедливите ни искания, затова един го поразил със заклинанието, докато другите били готови да сторят същото. Рулке наистина пострадал тежко, но тогава проличало колко сме уязвими самите ние. Заклинанието покосило другите аакими — четирима лежали мъртви на земята, другите били безпомощни. Рулке се опомнил пръв и участта на оцелелите станала жесток урок за непокорните.

Но ние, Лиан, не сме способни да извличаме поуки. Измислили сме по-мощно заклинание, само че Рулке вече знаел как да се защити — същият онзи Дар на Рулке, който получили твоите предтечи сред зейните. Дарът обръщал заклинанието срещу онези, които дръзнели да го употребят. Това се случило по-късно, в началото на Прочистването. Мнозина от нас загинали през онзи ден и заклинанието било забранено. А до ден днешен някои от аакимите не могат да простят на зейните.