Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Не успя да направи и десетина крачки, когато един от пазачите опря длани в лицето й.

— Къде отиваш?

— В Туркад — учтиво обясни Талия.

— Връщай се!

Хлунът хвана дръжката на ножа си. Тя отстъпи заднешком.

— Чу ли? — обърна се към Мендарк.

— Ще си поприказвам с тях — въздъхна той.

Чак след дълги спорове хлуните се примириха, че единственият начин да се избавят от натрапниците е Талия да намери кораб. Следобедът почти се изниза.

Талия и малката й спътница чакаха до една от основните опори на кея. Не им позволяваха да отидат никъде без придружител, но никой от хлуните не идваше.

— Била ли си тук преди? — попита Талия.

Лилис потрепери.

— Това е забранено място. Веднъж ме пратиха със съобщение, ама хлуните ме спряха пред стъпалата.

— Страхуваш ли се?

— На улиците винаги ни е страх. Но сега съм с тебе и не се боя.

— Е, аз пък се страхувам.

— Ти ли? — В очите на Лилис приятелката й беше самото всемогъщество. — Всички разправят, че умът ти сече като бръснач.

— Брей… И още какво говорят за мен?

— Че си най-пъргавият боец на света. Можеш да пребиеш с голи ръце всеки мъж, дето ти се изпречи с оръжие.

Талия се подхилваше.

— Кръчмарски дрънканици. Мога да победя един-двама, най-много трима, ако имам късмет, ако са непохватни дръвници или са пияни. Съберат ли се повече от трима, ще бъда безпомощна като тебе. — Лилис мълчеше, само стисна още по-силно ръката й. — Предпочитам изобщо да не се бия, когато е възможно. А друго разправят ли?

— Говори се, че си по-веща в магиите и от Магистъра.

Талия се разсмя от душа.

— Хайде на бас, че никой няма да каже това пред Мендарк. Изобщо не е вярно.

— Никакви магии ли не можеш да правиш? — разочарова се момичето.

— Ами, мога, Лилис. Когато стане напечено, току-виж по неволя се убедиш в уменията ми. Ние обаче отбягваме да си служим с Тайното изкуство освен в крайна нужда. И никога не говорим за това.

— Аа… — отрони Лилис.

— Сега трябва да намерим кораб и някой корав моряк.

— Не познавам никакви моряци — промълви момичето и разсеяно плъзна длан по грапавата повърхност на опората. — Гледах да не припарвам до кейовете. Плаша се от моряци. — Тя млъкна и огледа кафявия прах по пръстите си. — Но някои хора ще ти намерят каквото поискаш, стига да имаш пари.

— Имам с какво да им платя, но може ли да се разчита на тях?

Лилис сви рамене.

— Кой знае…

— А ти чувала ли си някога за лодкаря Пендер?

Момичето завъртя глава.

„Ами да, как ли да чуеш за него…“ — помисли си Талия. Пендер бе дошъл от далечния град Нарн. Ако можеше да се вярва на Лиан, беше ненадминат в занаята си. Чужд в Туркад човек, изгнаник също като тях. Точно такъв им беше необходим.

Техният придружител дойде, макар и много наежен.

— Хайде, Лилис — рече Талия, — заведи ме при онези твои хора.

Светлината избледняваше, дъждът не спираше. Двете се криеха в края на пристанищния град до стар каменен кей. Талия носеше сива роба и бе изсветлила с боя лицето и ръцете си. Чакаха да се стъмни. Брегът беше под зорко наблюдение, а името на Талия несъмнено беше в списъците на Игър. Реши да не се забулва, както постъпваха жените от някои народи във Фаранда — те поначало рядко идваха в Туркад, а и така би подканила всеки срещнат войник да огледа лицето, скрито зад воала. Изобщо не помисляше да си послужи с илюзия — могъщ чародей като Игър разполагаше с достатъчно помощници, обучени да долавят подобни хитрини. Все едно да се размотава нощем със запален факел на главата. Разчиташе на мрака в тесните улички, а и на великолепната си водачка. Времето също беше на тяхна страна — студът, дъждът и вятърът щяха да обезсърчат поне малко войниците.

— Страх ме е — повтаряше Лилис. — Виж, ей там също има стражници.

— Да, има — потвърди Талия, която се зарадва, че зрението на детето е още по-остро от нейното. — Значи ще опитаме другаде.

Но всеки изход от пристанищния град се пазеше зорко.

— Игър сигурно подозира, че сме тук — промърмори Талия. — Лилис, няма ли някакви тайни пътеки към града? Ти познаваш улиците доста по-добре от мен.

— Има… Каналите, отточните тръби, старите тунели на контрабандистите…

— Заведи ме до някой, по който се стига високо на хълма, но никой да не знае за него. Може би постовете са по-нарядко далеч от брега.

Малката студена ръка хвана нейната, тръгнаха на зиг-заг, докато сумракът не се сгъсти. Лилис спря при вонящия отвор на отточен канал.

— Ще се катерим дълго. Изходът е зад една кръчма — „Бисерната мида“. Там се събират контрабандисти.