Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Чудесно, аз предпочитам задните улички. Не ми се вярва, че патрулите на Игър обикалят и по тях.

— Може и те да се плашат — потръпна Лилис.

В иззидания камък тунела вонеше на всички гниещи отпадъци, каквито се натрупват в град с един милион жители. Лилис бе оставила новите си дрехи и ботуши в стаята на кея и наджапа смело в мръсотията. Талия я следваше предпазливо, за да не се подхлъзне по напуканите камъни, покрити с гъста слуз. Лилис й показа как да се промъкне през ръждясала решетка, без да размества заклещените в нея боклуци, за да не личи, че е минал някой.

Стигнаха без премеждия до задната врата на кръчмата — по улицата вече имаше минувачи и двете не се набиваха на очи. Само че кръчмата изглеждаше запустяла — никакви светлини и звуци, вратата бе залостена. Лилис заобиколи предпазливо да надникне и се върна скоро.

— Някой дебне на улицата отпред. Вратата е закована с дъски, на стената има черни букви, но беше тъмно, не можах да ги прочета.

Явно Игър бе решил или да затвори, или да не изпуска от поглед всички съмнителни свърталища, известни на хората му. Талия обаче мислеше за друго в момента.

— Ти можеш ли да четеш?

— Трудничко — призна си момичето. — Табели и обяви. Случва се и да помогна някому да си напише писмото.

Провираха се по задръстени с отпадъци проходи между сградите недалеч от крайбрежната улица, за да стигнат по заобиколен маршрут до следващара си цел. Рядко имаше по някой запален фенер, обкръжен от мъглив ореол. Хората, които срещаха, изглеждаха прегладнели.

— Това обичайно ли е сред бездомниците? — изви вежди Талия.

— Кое?

— Ами грамотността.

— Не, но някои все пак могат да четат и да пишат. Аз обаче съм най-добрата от всички. Татко имаше книга, четеше ми разкази от нея, показваше ми буквите, сричахме заедно. Сънувам книгата често, както и него.

Момичето подсмръкна в мрака.

— А каква е съдбата на майка ти и баща ти?

— Мама са разболя и умря. Не я помня. После изгубих татко.

В скръбния й глас прозвуча и гузност.

— Как е възможно да изгубиш баща си?!

— Ами дойдохме в Туркад, когато бях на пет години. Разхождахме се да позяпаме корабите. Имах си играчка… дървено мече. Изтървах го във водата и то отплава. Татко скочи да го прибере.

Талия си представи какво е последвало. Ех, че мъка…

— Значи се е удавил пред очите ти!

— Как пък не, плуваше като риба! — изфуча Лилис. — Докопа мечето, всички наоколо само за това приказваха. И тогава ни налетяха някакви мъже. Не знам моряци ли бяха, контрабандисти ли… Удариха го по главата и го отмъкнаха на кораба си, скоро отплаваха. И той не се върна.

— Завлекли са го на кораба насила ? Тук, в Туркад? — изуми се Талия. — И никой не си мръдна пръста?

— Шът! — прошепна момичето.

Въртеше глава като животинче, надушило следа. Отнасяше се много сериозно към задълженията си на водачка. Хвърли се към Талия и я избута в плътната сянка.

— Залегни!

Долепиха се до земята. Дълго не се случи нищо, накрая се появяха двама стражници. Крачеха бързо по средата на улицата и непрекъснато се оглеждаха. Малко преди следващата пресечка нещо шляпна влажно върху шлема на единия. Двамата трепнаха, насочиха напред копията, почакаха и изчезнаха а мъглата.

— И те са наплашени като нас — поклати глава Талия.

— Така им се пада!

— Е, никой ли не се опита да помогне на баща ти? — подхвана отново жената.

— Че аз никого не познавах в града. Нямах си нищичко освен дрехите на гърба и мечето. Циврих един ден и една нощ, преспах в бъчва.

— Често ли се случва това?

— Да заробват хората на корабите ли? Е, случва се… Особено ако са добри плувци. Знам, че е умрял, иначе щеше да ме потърси. Седем години откакто го няма. Седем…

Изведнъж Лилис се разхълца, сякаш плачеше за цял безвъзвратно изчезнал свят. Талия я прегърна, притисна я до себе си на мокрите камъни. Скоро момичето успя да си поеме дъх, макар че тялото й се тресеше, и неочаквано скочи.

— Вече съм на дванайсет и половина. Нямам баща. Сама съм. Да вървим, че няма да стигнем скоро до „Ленивият студент“.

„Дванадесет! Струваше ми се по-малка. Е, сега имаш и мен. Ако изобщо е възможно баща ти да бъде намерен, аз ще го намеря.“

— Как се казваше баща ти?

— Джевандер, но аз му виках Джеви. Имаше още едно име, дето не го помня. Името на нашия род.

— А какъв беше?

— Мил и добър. Рядко ми се сърдеше, макар че си бях палавница. Един ден…

— Не, не… Как изглеждаше? Висок или нисък, цвят на косата, такива неща.