Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Видях го. Големи ли са щетите?

— Доста сериозни… но това беше само предупреждение! Хлуните са пощурели от страх. Игър знае, че сме тук.

Той сучеше рехавата си брадица между пръстите.

— Сигурен ли си?

— Убеден съм! Заплашва да изгори целия пристанищен град, ако не ни предадат.

— Може би блъфира. Как ще познае, че наистина сме тук?

— Игър винаги изпълнява заканите си.

— А какъв е отговорът на хлуните?

— Разбира се, те отричат, че изобщо са ни виждали през живота си. И на свой ред заплашват да отмъстят, като опожарят цял Туркад.

— Биха ли го сторили?

— О, те нямат милост. Но на тяхно място щях първо да обмисля по-лесните решения. Сега съм безполезен за тях, по-добре да ме предадат и да се върнат към привичния си живот. Побързай да намериш някакъв изход оттук, иначе е свършено с нас.

Същата нощ отново я събудиха гласове пред вратата.

Мендарк разговаряше учудващо смирено с някой хлун.

— Моля те… Само още няколко дни.

— Не! — изкряка хлунът като гъсок. — И нашата участ виси на косъм.

— Но — сниши глас Мендарк — ако предложа по-добра отплата за тези неудобства…

Всичко притихна и тя се зачуди къде ли са отишли. После чу приглушен звън на метял и хлунът пак закряка.

— Ще гледам да ги убедя. Искаме да ти помогнем, но не знаем как ще постъпи Игър. Не бива да рискуваме града си дори заради всичкото злато в твоите сандъци.

— Колко?… — Мендарк осъзна, че крещи, и зашепна: — Колко време ни давате?

— Още три дни. Ако дотогава не уредите нещо, нямаме избор — ще ви изхвърлим на улиците.

— Три дни! — омърлушено промълви Мендарк.

Талия полека смъкна ранения си крак от хамака. Болеше непоносимо. Нямаше надежда, но трябваше да опита за последен път.

Долода се върна нагоре по шахтата. Опърпаната й роба се бе просмукала с вода. Игър чакаше на етажа над подземието, където се бе стоварила кабината, и надничаше в мрака.

— Вратата долу е заклещена — промълви треперещата Долода. — Опитват се да я освободят.

— А Мендарк? — попита Игър заплашително.

— Измъкна се! — Вестоноската се поклони толкова ниско, че косата й помете пода. — Има таен проход. Двама са се удавили, другите са избягали.

Игър вдигна юмрук, тя се стрелна встрани, но налетя на Вартила, която я фрасна по ухото с тоягата си.

— Лоши вести! — сопна се предводителката на уелмите.

Мейгрейт очакваше Игър да я скастри, но той замълча. Тогава хвана момичето за рамото, искаше да направи нещо за порязаното ухо. Долода отдръпна глава в очакване на ново наказание.

— Стой мирно! — подвикна й Мейгрейт и тя се смръзна.

Май че главата й бе замътена от удара, но щом погледът й се проясни, вестоноската настоя, че трябва да се върне на поста си.

Игър слезе по шахтата в подземието. Скоро се върна, обзет от ледена ярост.

— Няма ги! — беснееше той. — Прикрит тунел, който не успяхме да намерим. Гадателите ще си платят за това!

— Уверена съм, че са направили всичко по силите си — тихо вметна Мейгрейт.

След като откриха магическото подобие на Мендарк, Игър изпадна в неистов гняв, на какъвто не й се искаше отново да става свидетел.

— Но не достатъчно! — отсече той.

Притесненията й се засилиха с всеки миг. Какво си навлече сама?

— Игър — започна, отново подтичвайки до него, — отнесе се твърде сурово с онази вестоноска. Нима тя…

— Тя знае наизуст бойния устав! — прекъсна я рязко той. — Четат им го всяка седмица. Успееш ли, получаваш награда! Провалиш ли се, получаваш наказание! Каква по-добра справедливост от тази?

— Но в какво се е провалила?

— Донесе лоши вести. Цялата й група ме подведе и всички ще пострадат. Следващия път ще са по-усърдни.

Върнаха се в твърдината чак сутринта. Изтощената Мейгрейт се просна на един диван, Игър крачеше напред-назад. Въпреки усилията си не можа да проследи пътя, по който му се изплъзна Мендарк.

— Къде ли се е потулил? — избълва внезапно. — Възможно ли е вече да е напуснал Туркад?

— Не ми се вярва — отвърна Зарет, зает да приглажда сплетените си бакенбарди. — Макар че… може и да е скрил някъде малък кораб.

— Провери! — избухна Игър. — На свобода ли е? По суша или по море е избягал? Или още е тук, сврян някъде в бордеите… или пък в пристанищния град ? Да го изкарам ли оттам, като подпаля кейовете? Е, Зарет, какъв е отговорът ти?

Последните думи Игър произнесе със злобна закачливост, защото и помощникът му беше от народа на хлуните.

— Моят съвет няма да е безпристрастен — невъзмутимо отвърна Зарет. — Но трябва да знаеш, че ние, хлуните, винаги полагаме грижи да се опазим от огъня — най-страшния ни враг. Но в пристанищния град може и да не се справят с пожара, тогава целият Туркад ще бъде изравнен със земята.