Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Той протегна ръце, но пак ги отпусна покрай хълбоците си.

— Какво? — попита Мейгрейт.

Този път гласът му отекна над бойниците.

— Искаш ли… да ме прегърнеш?

Разговаряха, когато Игър успееше да се откъсне за малко от войната и влудяващите го стремежи. Излизаха на покрива късно през нощта или преди трескавото оживление в твърдината да се е подновило с утрото. Ръцете им се докосваха, понякога се прегръщаха. И толкова. Връзката им отново тъпчеше на място. И всеки път Мейгрейт го подмамваше и подканяше към следващата крачка, защото той май знаеше за човешката близост по-малко и от нея.

Но след два-три дни пак го обзе манията да залови Мендарк. Откакто превзе Туркад, нямаше много поводи за радост — навсякъде из новите му владения се надигаха бунтове, потушаването им изчерпваше и запаси, и подкрепления. Игър не се съмняваше, че Мендарк е в пристанищния град, обаче не искаше сам да си заложи клопка чрез сблъсък с хлуните.

— Съжалявам, Мейгрейт — каза й веднъж. — Откакто дойдох тук… не ми върви. Силите ми не са както преди. Едва си служа с магьосническите похвати… както и ти се убеди при издирването на Мендарк. Би трябвало да ги променя според аурата на това чудато място, но какво да правя после, когато отида другаде?

Изниза се почти цяла седмица, откакто тя дойде при него. Мейгрейт изведнъж прозря, че така доникъде няма да стигнат.

Игър беше прекалено сдържан, наплашен, себично оплетен в терзанията си. Ако тя не измислеше нещо, което да ги тласне отвъд тези застинали отношения, щяха да се отдалечат един от друг неизбежно като падането на листенцата от увехнало цвете. С толкова мъка намери приятел… ако ще и особняк като Игър… и за нея беше немислимо да се върне към предишната самота.

Как й се искаше да потърси съвет от някого, но да се обърне към уелмите беше нелепо, а да подхване подобен разговор с Долода — смехотворно. Сигурно имаше какви ли не начини да прескочат тази бездна в близостта, Мейгрейт обаче се сещаше само за един.

— Няма какво друго да правя — промърмори тя. — Ще го вкарам в леглото си.

Невероятно беше дори да й хрумне — през целия си дълъг живот не бе лягала с мъж. Откровено казано, дори нямаше такова желание. Знаеше за плътската любов каквото бе написано в книгите, тоест нищо полезно за самата нея в момента.

Но и когато намери смелост да помисли за това, не беше лесно да постигне целта си. В изкуството на съблазняването можеше да се мери по невинност с новородено. А и да беше изкушена в тези хитрости, не би изтърпяла унижението да си послужи с тях. Уклончивите намеци отскачаха от ушите му като хартиени стрелички от броня — Игър дори не подозираше за намеренията й.

Принудена да стане по-дръзка, тя започна да му подхвърля по някоя дума за телесното привличане между мъжа и жената. Той продължаваше да отвръща с толкова празен поглед, че Мейгрейт неволно се замисли дали мъжкото у него не е било заличено от безбройните му премеждия.

Средзимната седмица свърши най-после. Настъпи първият ден от талмард — последния и най-студения месец на зимата. Двамата седнаха да вечерят късно и Мейгрейт настоя да има вино на масата Знаеше, че почти няма да вкуси от него след онова злополучно напиване преди месеци, но щедро доливаше в чашата на Игър. Той също не пиеше често или по много, но след като опразни две чаши, Мейгрейт си каза, че или сега ще си опита късмета, или няма да се престраши никога.

Думите пак заседнаха в гърлото й. Надигна се за пореден път да напълни чашата му и събори стола си. Игър закри чашата си с длан.

— Стига ми толкова! — рече й троснато. — Какво искаш от мен?

Както винаги потиснатите й чувства изригнаха буйно.

— Искам тебе ! — извика тя и лицето й доби цвета на виното. — Ти не искаш ли да легнеш с мен?

Устата му се отвори от смайване.

— Да легна с теб?…

Стори й се, че ще умре от срам. Нима успя да направи най-противната грешка в живот си? Но да отстъпи, щеше да е несравнимо по-лошо.

— Не можеш ли? — попита го кротко.

Той се смръщи, все едно му трябваше време да проумее въпроса.

— Мъж съм и мога… поне можех на времето. Но това желание не се е пробуждало у мен много отдавна.

— Тъй ли?…

Мейгрейт не разбра какво се опитваше да й каже.

— Нуждаеш ли се от това? — сериозно попита Игър.

— Потребно ми е… — промълви тя. — Мислех си… ако се сближим и така… това е сливане на душите и телата. Ще бъде добре и за двама ни.

Игър поумува.

— Но ние дори не сме се целували.