Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Вярно. И това искам.

— Ела тук.

Изведнъж си размениха ролите. Мейгрейт не знаеше нищо и за целувките. Съвсем плахо се отпусна в прегръдката му и откри, че е приятно въпреки тънките му устни и наболата брада. След няколко секунди се пуснаха. Тя докосна устните си и го загледа удивено.

— Ако искаш, качи се горе, ей сега ще дойда и аз — каза й Игър.

Мейгрейт се изкъпа, съблече халата и се пъхна в леглото на Игър. От грубоватите чаршафи голата й кожа сякаш пламтеше. Сама се остави във властта му. Ами сега? Какво ще поиска той от нея? И как ще постъпи, ако не получи каквото очаква?

Игър също излезе от банята. Започна да гаси лампите.

— Остави една да свети, моля те — прошепна тя.

— Щом искаш…

Той не угаси лампата до леглото. Постоя малко с наведена глава, после отметна завивката.

Игър лежа неподвижно толкова дълго, че Мейгрейт се притесни да не е заспал. Но когато накрая го докосна, той се обърна към нея и я прегърна непохватно.

Светлината се отрази тъмно-червена в нейните очи. Неговите пък тъмнееха от потрес и смут. Той я притисна силно към себе си, за да не я гледа в лицето.

Знаеше за произхода й повече от самата нея. Като негова пленница във Физ Горго тя бе лишена от отварата на Фейеламор, с която прикриваше цвета на очите си. И те бавно си възвърнаха променливите оттенъци — ту наситено-червени, ту индигово-сини. Нямаше нужда Игър да тъне в догадки. Единствено кароните или мелезите с много каронска кръв имаха такива очи.

Тогава не се безпокоеше излишно, но сега… Огледалото му бе отнето, гашадите се пробуждаха, завладените от него земи се разбунтуваха. Сега цветът на очите й имаше твърде голямо значение. Взреше ли се в тях, все едно виждаше своя враг, най-великия сред кароните. Помнеше обаче как след победата над Рулке мелезите с каронска кръв бяха изтребени безпощадно. Коя е тази жена?

Тя лежеше в прегръдката му и се чудеше защо е толкова неестествено скован. Доближи устни към ухото му.

— Игър…

Горещият й дъх го възбуди.

Мейгрейт се почувства твърде странно, докато се любеха, защото Игър все я обръщаше с гръб към лампата. Свършиха скоро, без да са особено удовлетворени, а и тя не очакваше кой знае какво. Но тази близост, уютът на прегръдката му беше нещо ново и прекрасно за нея. Тя се отпусна по гръб, усмихна му се сънено и заспа.

Лампата отново осветяваше полузатворените й очи и Игър се сгърчи от ужас. Каронски очи! Идеше му да изскочи от леглото и да тича неспирно чак до своята крепост сред блатата, да забрави завинаги Огледалото, империята си и отдавна замисленото отмъщение. Но не можеше.

Подпря се на лакът и се взря в лицето на Мейгрейт. Тя беше прелестна — нямаше го съкрушеното изражение, което толкова я загрозяваше. Погали дългата й шия, но за миг пак си представи очите й… и настръхна от желанието да впие пръсти, да се освободи от заплахата, въплътена в тази жена. И това не можеше да направи.

Опря глава на възглавницата и изстена. Мейгрейт протегна ръце насън и се притисна в него. Игър не мигна цяла нощ.

Дълго лежа, безсилна да се тревожи. Пълната апатия й внушаваше, че е в безопасност. Плътно я обгръщаше непривична, но приятна топлина. Унасяше се, сънуваше, отърсила се от всички страхове заедно с паметта. Нищо не бе останало, освен призрачни сенки от далечно минало. Вървеше в снега под пълната, кървава луна и гледаше звездите, които мудно пълзяха по небето. Ахна развълнувано, когато се стрелна искрата на метеор. Вятърът донесе ръмженето на планински рис. Тя стисна по-здраво огромната ръка и въпреки опасността пак повярва, че с тази закрила нищо не я заплашва.

По-късно се мярнаха позната стара стая, пукотът на дърва в камината, прегърналата я яка ръка. Вятърът хленчеше навън, напираше през комина и размяташе пламъците. Тя се гушеше в баща си със затворени очи, понесена от боботещия му глас, и преживяваше древните сказания толкова живо, сякаш картините се сменяха от вътрешната страна на клепачите й.

По снега крачеше червенокосо момиче. Самата тя ли беше, или поредният му разказ в зимна вечер? Въздъхва безмълвно и тогава се върна болката в главата. Ужасна, разкъсваща болка, пронизваща със стоманени шипове челото й. Отглас на предишна болка. А после — забрава.

Накрая слабо поскърцване проникна през замайването. Тя не помръдна, нямаше воля да поиска това. Тишината я върна в безвремието и тя засънува отново.

Пак това скрибуцане! Дърво се отъркваше в дърво. Изненада се, че от видения премина към мисли, отново в съзнание. Тънката нишка на любопитството сякаш я подръпна и тя се събуди. Отвори очи полека, за да не се издаде, макар да не знаеше защо го прави.