Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Шанд вдигна капака на сандъка и порови вътре. Каквито и спомени да си бе възвърнала предишния ден, сега не ги откриваше.

— Не… Ами да, Нелиса! Тя беше арбитър, нали така? И Огледалото… И вестоносецът…

Гласът й заглъхна объркано. Все едно някой бе нарязал и разбъркал паметта й като късчета хартия. Не намираше връзка между парчетата.

Капакът се затвори шумно. Шанд бе извадил половин самун корав и зърнест хляб, наглед замесен от брашно, събрано по пода на мелницата. Виждаха се прекалено много люспи и власинки, песъчинки, а и миши барабонки. Имаше и малко изсъхнало сирене със следа от мухъл в цепнатините, две глави лук, а в очукана кафява паница — остатъци от туршия, омекнала и безцветна. Старецът наряза храната в метална чиния и я сложи в ръцете на Каран, после зави краката й с одеялото. Днес не изглеждаше опасен, а само угрижен.

— Съжалявам — промълви той. — Да го е гнус човек да си сложи това в устата, но друго не успях да намеря. Лошо време избрах да дойда в Туркад. Хапвай по малко, че ще ти призлее. Стомахът ти е отвикнал от храна.

— Стомахът ми е отвикнал дори от вода — горестно промърмори Каран и откъсна залък от тъмния хляб. Огледа го, изчопли най-подозрителните парченца и заръфа останалото. — Как съм се подредила така?

Шанд сподели с нея малкото, което бе научил за края на Големия събор. Каран напрягаше паметта си, но нямаше нищо, освен броени имена, същински островчета в безкрая на незнайното.

Старецът подреди съчки в огнището, след няма и минута огънят пламна, насищайки въздуха с мириса на горяща смола.

— Как попаднах тук?

— Отидох в Голямата зала… де да знам какво ме подтикна… и те намерих на косъм от края. Пренесох те тук.

Каран се загледа в чинията и избра някакво мариновано коренче.

— А другите, които бяха на Събора?

— Нито знам, нито има как да науча. Игър скоро ще покори Туркад. Мендарк още брани цитаделата, но и тя ще бъде превзета.

И тези имена не означаваха нищо за нея, пак ги бе забравила.

— Ама… Мейгрейт?

— Не съм я срещал никога. Може да е била сред мъртвите, които не са разпознали.

Каран поклати глава и пак усети слаба болка.

— Щях да науча, ако е умряла.

Съжали на мига, че се издаде. Шанд би могъл да се досети, че тя притежава дарбата на усета, и да я продаде на онзи, който би платил най-много за способностите й — такава участ често сполетяваше хора като нея, особено по време на война.

— Може да е избягала, за да се спаси от клането — предположи старецът.

— Може би… — Тя се запъна. — Чу ли нещо за Лиан?

— Говорих с един, който е помагал в изнасянето на труповете. Лиан не е сред изгорените мъртъвци.

Шанд разрови огъня с пръчка, разхвърча се облаче искри.

— Ти защо си губиш времето с мен? Питам те, а не отговаряш. Къде си ме довел?

— Сега сме в стар квартал. Толкова западнал и беден, че тук не идва никой освен онези, които нямат друг подслон. Дори войниците на Игър странят от тези места, но ще дойдат, щом превземат цитаделата. Не си в безопасност тук — нали му открадна Огледалото!

— Колко време имам?

— Няма начин да позная. Може би броени часове.

Тя отпусна натежалата си глава върху скръстените ръце. Шанд говореше нещо, но Каран не различи нито дума. Затвори очи. Старецът без никакво усилие я пренесе на леглото, както си беше увита в одеялото. И тя заспа.

Шанд остави картата настрана и по навик посегна към виното. Спря се, но само след минута отпиваше от шишето. Питието му носеше утеха, но не стигаше да му даде каквото той искаше — забравата на размътения ум, временно опрощение на греховете му.

„Ама че си глупак… Да си беше седял в Тулин, където никому с нищо не вредеше.“

Някога се бе наредил сред великите в света, равен по могъщество и находчивост на водачи, покорили цели народи. Сполетя го обаче лична злочестина, заради която заряза всичко. Много отдавна се приюти в планинското село Тулин, колкото се може по-далеч от средищата на властта. Година след година цепеше дърва и прислужваше в странноприемницата. Но един ден светът го връхлетя отново и в Тулин.

И ето го сега — навличаше си сам беди, а беше безпомощен и уплашен. Внушаваше си, че стряскащата мощ, с която миналата есен отпъди уелмите, нападнали Лиан, беше само показност като на гущер, разперил гребена си, за да уплаши противника. Ако неговите неприятели успееха да прозрат хитрините му, щеше да е безсилен пред тях като болната Каран. Пак се пресегна за картата. Открай време му бяха увлечение, през свободното си време ги изучаваше и чертаеше. Не успя да се съсредоточи и предпочете виното.