Иън Ървайн - Кулата върху разлома

В коридора продължаваха крясъците и шумотевицата. Тя слушаше с безволно отворена уста как разбиват врата с брадва. Бяха дошли войници да претърсят къщата. Острието се заби с трясък трети, после четвърти път и тогава закънтя толкова пронизителен писък, че я заболяха ушите. Каран се зарови под одеялото, но нищо не можеше да заглуши звука.

Къщата отново притихна. Каран сведе поглед към парцала в ръцете си — нейната захабена маслинено-зелена риза. Нямаше ботуши, бельо, шапка, куртка. Личеше колко припряно е смъкната ризата от тялото й — отпред просто беше разпрана. Как да се покаже навън с тази дрипа? Освен това беше изпрана много нехайно, защото миришеше на мухъл, а отстрани имаше голямо петно от кръв.

Облече ризата, колкото и да й беше неприятно. Зад вратата пак отекнаха писъци. Шанд нахълта.

— Къде са ми другите дрехи? — попита тя заядливо.

— Не знам… и не задавай глупави въпроси!

Той се мяташе насам-натам, вземаше разни вещи и пак ги захвърляше.

— Нямам ботуши — промърмори Каран и чак сега си спомни, че я отведоха на Големия събор боса и с вериги на краката.

Старецът избълва проклятие.

— Ще минеш някак и без тях!

Издърпа я в коридора. Тя се почувства уязвена от гнева и студенината му. Навън тутакси загуби усещането за топлина, което бе запазила от постелята. На ъгъла той надникна предпазливо и веднага се отдръпна.

— Има патрул!

Повлече я толкова стремително, че й се замая главата.

— Къде… отиваме? — успя да изломоти тя.

Шанд я помъкна по тясно стълбище.

— В мазето.

Навлязоха в мрак. Старецът запали една от късите си свещи и на светлината й се провряха през мръсни вехтории във влажно подземие, където имаше само наредени бъчви.

— Тук навсякъде имат тайни изходи — подхвърли Шанд и тръгна покрай стената. — Търси люк на тунел, през който се излиза в задната уличка.

Недалеч от тях пак започна врява. Той изруга. Ръката му трепереше и по носа му полепваха горещи пръски от свещта.

— Подпри вратата с гръб, по-бързо!

Каран се подчини и заопипва за резе или ключалка. Нямаше. Тя се прегърби до вратата и се загледа в Шанд, който щъкаше из мазето. Знаеше, че хванат ли ги тук, ще бъде още по-зле, отколкото ако бяха останали в стаята. Щом бягаха, сами признаваха вината си.

— Ето го — промълви Шанд и вдигна свещта към стената.

Скоро се простиха с надеждата — някой бутна вратата. Тя се помъчи да я задържи, но краката й се хлъзгаха по мокрия под. А Шанд още се бореше с ръждясалите резета на капака.

— Вратата запъва — чу ясно глас зад дъските. — Тук май не идвал човек от много време.

— Искаш ли да обясниш това на уелмите? — скастри го друг. — Отвори я!

Каран се уплаши. Идеше й да се свие на пода и да излее в писъци ужаса си.

— Подпирай! — изсъска й Шанд.

Нещо изтрещя страшно до ухото й. От вратата се подаваше острието на брадва. Три пръста встрани и щеше да й разцепи главата.

Тя изохка, опулена в брадвата. Шанд угаси свещта. Измъкнаха острието и ритнаха вратата толкова силно, че Каран отхвърча. Стори й се, че в главата й избухнаха фойерверки. Някой влезе тичешком, последва го още един.

— Тук има някой! — извика първият. — Дай насам фенера!

Светлината я заслепи. От удара в пода не можеше да мръдне.

— Не ми прилича на никоя от списъка — промърмори първият, — но най-добре да я тикнем в килиите. Ти иди са провериш зад бъчвите.

Той се наведе към Каран и я хвана за косата, но при бъчвите се сборичкаха. Фенерът угасна. Войникът пусна Каран и се хвърли натам. Чу се глух удар. Тя си знаеше, че са убили Шанд. До нея спря сянка.

— Ставай — заповяда старецът.

Накрая я вдигна, пренесе я до стената, напипа капака и непохватно го отвори с една ръка. С другата я бутна нагоре.

— Хвани се! Погледни пази ли някой наблизо. Хайде де!

Каран подаде глава в дъжда.

— Не виждам…

Старецът така я изтласка, че тя се преметна в калта. Той излезе след нея.

— Фраснах ги по главите с обръч от бъчва. По-добре съм, както излиза. Да вървим, че скоро ще ни подгонят, а и вече видяха лицето ти.

Излязоха на улицата при безлично здание от сив камък. Черните облаци се канеха да ги обсипят с още лапавица. Вятърът блъскаше Каран в гърба, проникваше през ризата й, сякаш беше от паяжина. Кашата по калдъръма замръзваше. Тя се тътреше, придържаше отпред разпраната си дреха и хлипаше от студ и болка. Малкото хора, осмелили се да излязат, бързаха нанякъде с наведени глави.