Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Няма нищо — смънка и се сви на стола си.

Още десетина пъти понечи да го заприказва, но тъй и не се застави да произнесе думите. А щом Игър я погледнеше, от лицето му изчезваше всякакъв израз. Нищичко не й подсказваше какво си мисли и тя не се престрашаваше да продължи от страх, че напълно се е заблудила.

Мейгрейт затъваше в тежки размисли, в душата й тлееше негодувание. Отначало си бе позволила слабичка надежда, но по-късно се лиши напълно от нея. После Игър й я върна с признанието, че не му е безразлична. А последните дни бяха огромно разочарование. Не й каза дори една добра дума… нито пък груба. Все едно не я виждаше. Характерът на Мейгрейт често я възпираше да изрази чувствата си, но понякога те се отприщваха в яростен изблик. Ако това беше приятелството, предпочиташе самотата.

„Няма да му се умилквам като някое паленце! Стига да ми позволи, ще си тръгна още днес, а не ме ли пусне, такава врява ще вдигна, че ще съжалява за деня, в който ме е срещнал.“

— Проклет да си! — кресна му и размаха юмрук към него, когато той се канеше да започне поредното съвещание с военачалниците си. — Какви са плановете ти за мен?

Кръвта нахлу в лицето му, пръстите му забиха перодръжката в хартията на масата. Мигновено изви глава към подчинените си и ревна:

— Всички вън! — Щом стаята се опразни, той продължи кротко: — Бъди така любезна да не говориш за личните си тревоги, когато работя.

— Занапред ще следвам съвета ти — изфуча Мейгрейт. — Отивам си!

— Отиваш ли си? — озадачи се Игър.

— Не говориш с мен. Аз съм като затворничка, на която не казват защо е в килията. По-добре си бях сама.

— Но за какво искаш да говорим?

— За каквото ще да е! — извиси се гласът й до вопъл. — Е, какви са ти плановете за мен?

— Не си позволявам никакви планове за тебе — тихо я увери Игър. — Приятно ми е… да си наблизо. Това е.

— Ами аз? Не съм ти някаква кукла, че да се хиля глупаво, когато ти скимне, и нищо да не правя.

Той се вторачи в нея. Не разбираше.

— Когато дойдох при теб, аз се опълчих срещу Фейеламор и всичко, към което тя се стремеше. Това не е каприз. Имам нужда от нещо повече!

— Мейгрейт… — Игър се вцепени. — Аз… Не мога… — Побърза да се обърне с гръб към нея. Когато пак я погледна, се бе овладял. — Ела с мен.

Поведе я нагоре, излязоха на покрива и застанаха до бойниците на твърдината. Вятърът жилеше лицата им със заледен сняг.

— Не мога… — повтори Игър и се отдръпна от нея. — Може би е по-добре да си идеш. Нямам какво да ти дам. Аз… аз се познавам, Мейгрейт, и това, което научих за себе си, не е много… приятно. И ти вече познаваш живота ми! Всичко е в паметта ми… — промълви той, сякаш вперил поглед в миналото. — Страданието да съм под гнета на Рулке, ужасът, че може да се случи отново. Откакто се изтръгнах от безумието, напред ме тласка жаждата да си отмъстя на онези двамата — Рулке и Мендарк. Наистина съм се превърнал в машина. Кух съм отвътре. Черупка, побрала само омраза и страх.

Тя пристъпи към него. Това признание я трогна по-силно от всичко, което й бе казвал. Хвана ръката му и усети, че тялото му се тресе.

— Не си безчувствен, иначе нямаше да се мъчиш така. Скъп си ми, защото вярвам в това. И в мен има мъка… знаеш каква.

Дланите му обгърнаха тънките й пръсти.

— Мейгрейт, ти си добра с мен. Но не знам дали мога да ти отвърна със същото… вледенил съм се.

— Не се нуждая от много — прошепна тя. — Но понякога копнея за нежност…

— Никой ли не се е отнасял благо с тебе?

— Първата ми учителка, но беше толкова отдавна. Горката Хана, сигурно вече е мъртва. И Каран… толкова искаше да бъде моя приятелка, а аз я отблъснах, злоупотребих безмилостно с нея и я изоставих, когато трябваше да я подкрепя. — Вдигна поглед към тъмния му силует. — Подхождаме си с тебе. И аз съм студена и свенлива. Не понасям хората да надничат в чувствата ми. Но може би…

Вървяха по стената, минаха през празно караулно помещение и продължиха. Изведнъж Игър спря и стисна ръцете й.

— Какво „може би“? Предлагаш ли ми нещо? Говори откровено… не обичам приказки, които доникъде не водят.

— Плаша се от откровеността, за да не сбъркам. Но ще говоря направо. Да, предлагам ти близостта си, стига да я искаш.

— Може би има на какво да се научим един друг…

— Да — прошепна Мейгрейт.

Вятърът ги блъсна и ги прониза. Тя се прислони към едрото му тяло. Някаква сянка на вътрешна борба мина по лицето му.

— Искаш ли?… — тихият му глас се изгуби във вятъра.