Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Без да чака, вдигна я като перце и я сложи в кошницата. Завъртя я така, че лицето й да е в ъгъла, за да диша свободно, накара я да закрие главата си с ръце и със сърдечен смях я покри наново с рибата.

Притъмня, тежестта я притисна. Каран чуваше приглушения шум на поставяните отгоре кошници. Студена струйка вода се стече по бузата и по шията й. Дървенията скрибуцаше. Нещо по-лепкаво закапа по ухото й. Ама че сърбеж! Люкът на трюма се затръшна и изчезна всякаква светлина.

Тя усети лекото сътресение от докосването на двата кораба. Питаше се какво ли става на палубата. Дали дарбата й не се пробуждаше най-сетне? Разтресе се от невъзможността да почеше ухото си, едва потискаше напиращата кихавица. Корабът се наклони и една риба се лепна на шията й. С люшкането притиснатото към нея бамунди все едно отваряше и затваряше уста и я целуваше по шията като досаден ухажор.

На палубата тропаха сандали, тряскаха врати. Люкът отново се отвори с грохот. Чу гласове и стъпки. Корабът пак се разклати. От устата на рибата се изля вода и намокри гърба й под ризата. Усещаше как кихавицата набира сила. Захапа си езика и вкуси кръв.

— Изпразнете тези кошници — заповяда някой само на няколко крачки от нея.

— Не там! — сопна се Тес. — Тези са най-хубавите, ако ги изсипете на пода, ще се развалят.

— Тогава донесете още кошници. По-бързо! — Днес трябва да претърся много кораби.

Тес се развика, някой се спусна припряно по стълбата.

— Още ли да вадим? — попита тя.

— Да, още. Всичко до дъното. Изпразнете ги до една!

Каран се вледени от всепоглъщаш ужас. Сега щяха да я намерят и да я завлекат в Туркад, и никой с нищо не можеше да попречи на това.

„Хлапето“ се прокрадваше покрай заливчето, когато Пендер зърна друга лодка да се мъкне по вълните. Някой загреба непохватно към късия скалист нос под бивака и пусна котвата в сенките отвъд него. Ивичест облак закри луната. Скоро от брега замига светлика. Сигналът! Пендер не отговори.

— Време е да тръгваме — каза на екипажа си.

Талия се спусна по хлъзгавия склон, мина между вирчетата и тръгна нагоре през храсталака. Куцаше лошо. Спря — знаеше, че Мендарк и Лилис трябва да са наблизо, освен ако нещо не ги е сполетяло.

— Къде сте? — попита тихо.

— Тук — обади се Мендарк само на двайсетина стъпки от нея.

Тя се провря между драскащите клонки. Мендарк седеше на щръкнал от земята камък.

— Къде е Лилис? — попита Талия и сърцето й се сви.

— Ей тук една лодка заседна в камъните. Малката отиде да я избута във водата, но не се върна — обясни Мендарк, все едно се оправдаваше.

Тя онемя от ярост. Извъртя се, но той успя да я хване за рамото.

— Не върши глупости! Осейон тръгна да я търси, но аз знам къде е момичето. Хванаха я и е при тях на носа.

— Главорезите на Черт! А ти нищо не си направил.

— Случи се преди броени минути. Когато Осейон се върне…

— Не, веднага трябва да се предприеме нещо! — тежко изрече тя. — И Пендер обикаля наоколо.

— Току-що му дадох сигнал.

— Добре. Отивам да я отърва. Щом дам сигнал, елате да ни вземете. А ти иди да си вземеш ценностите — добави с отровен глас.

По пътя за малко не се блъсна в Осейон.

— Спипали са Лилис — изсъска Талия.

— Няма да е за дълго.

Виждаше само очите му и лъсналите зъби.

— Какво стана?

— Появиха се две лодки една след друга. Шайката на Черт, после моряци на Игър. Аз подпалих тяхната лодка, после двете групи се сбиха. Май бандитите на Черт надделяха. Опитват се да пренесат златото… поне те си мислят, че е злато.

— Колко са?

— Общо десетина в двете лодки.

Пропълзяха до края на шубраците, откъдето можеха да наблюдават лодката. Там пазеше един мъж. Някой лежеше на скалата… Лилис! Неколцина се мъчеха да свалят неимоверно тежките сандъци по стръмната пътека.

Сега луната светеше ярко, обрамчена от тясна ивица от тъмната й страна, а по жълтото й лице изпъкваха червени и черни петна.

— Трябва да им отвлечем вниманието — предложи Осейон. — Искаш ли да…

— Чакай. Започнем ли, грабни Лилис. Аз ще ги задържа. Не, ако можеш, строши руля на тяхната лодка, за да не се върнат лесно в града.

След малко чуха тътен от изтърван сандък, последва поток от псувни. Талия губеше търпение.

— Не понасям това. Да заобиколим през храстите.

Тя се шмугна безшумно. Осейон запълзя подире й. Стигнаха колкото се може по-близо до Лилис. Талия си спомни, че светликът на Каран още е в раницата й. Напипа го, сви пръсти около кълбото, за да грейне, и го вдигна в изпънатата си ръка като сигнал за Мендарк. Не се появи светлина.