Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Но още докато изричаше думите, Шанд си спомни казаното от баща й колко особена е Каран. Ами ако я гонят навсякъде ?

— И аз ще си отдъхна, ако сме отвъд Туркадско море — призна Каран. — Много ми се иска да обикалям земите на север и на изток, дори до бреговете на Сухото море.

Старецът впи остър поглед в лицето й, но премълча опасенията си.

— Тогава да тръгнем към Сухото море — задоволи се да промърмори.

Нарамиха раниците си и започнаха да разпитват кой би ги взел на някое рибарско корабче да ги откара на отсрещния бряг. Никой обаче не се съгласяваше.

— Че какво да правим там? — повтори като ехо вторият капитан. Подсмихна се, щом зърна червеникавите кичури на Каран, подали се изпод кърпата на главата й. — Сега бамунди минават на големя пасажи в нашите води. Може би след седмица-две, ако времето е тихо…

— Но нали има и други кораби, които могат да ни откарат до другия бряг?

— Имаше — кимна белокосият моряк, — но избягаха на север заради войната. А ние, рибарите, си следваме рибата. Я ги погледнете ония вълни — в такъв сезон ви е нужен як кораб и свестен екипаж. Изчакайте една-две седмици.

Шанд не се отказваше.

— Колко ще струва да ни превозите до Грейнуис?

— Сега ли? И пет златни тела няма да стигнат. Но когато отминат пасажите, може би по един тар за всеки от вас. Но ние рядко возим пътници.

Двамата слязоха на кея.

— Пет тела! — възкликна тя. — Цяло богатство.

— Да, ще ни стигнат да се изхраним по пътищата година-две — потвърди старецът. — Само в пълна безизходица бих платил толкова.

Каран се ококори насреща му.

— Ще дадеш пет тела заради мен?! Имаш пет тела?! Но откъде това богатство? Не видях да…

— Шт! Никога не говори за тези неща, ако чужд човек може да те подслуша. Казах ти, че невинаги съм бил това, което съм днес.

— Хайде да тръгнем на север по брега. Има други градове и още кораби.

— Ако се доберем до тях. Почакай ме тук. — Старецът се върна при капитана. — Отивате ли до островите?

— Разбира се. Обикновено там се приютяваме при нужда.

— Колко ще струва?

— Един тар за двама ви, щом бездруго сме натам, но ще тръгнем, когато и както ние решим. Може да се наложи да помогнете във ваденето на улова.

— А кога отплавате?

Капитанът огледа морето.

— Да речем, утре, но по-вероятно вдругиден. Морето не е пречка, разберете. Ловим бамунди при всякакво време, а колкото е по-лошо, толкова по-лесно е за нас. Но няма как да минем през плитчините при тези вълни.

— Значи и галерите с войските на Игър няма да акостират, докато вълнението не стихне?

Старият моряк плю зад борда.

— Тези корабчета са за спокойни води. Цял ден ще сме ловили риба, преди те да си покажат носовете от пристанището.

Шанд кимна и се върна при Каран.

— Един тар… Така е доста по-добре. Я да се скрием някъде от този вятър.

Погледаха прибоя по южния нос и се прибраха в града, но избраха по-прилична странноприемница. На следващия ден бурята се укроти, но въпреки ясния студен ден вълните не спадаха. Поразходиха се около пристанището час-два, Каран си купи гребен и шишенце с любимата си есенция от зелен лимон. Пиха кафе на масичка до кея, попълниха припасите си. В ранния следобед заръмя и те припряно се подслониха в странноприемницата. Каран си подремна, а Шанд часове наред умуваше над картите си.

На следващата сутрин облаците продължиха да изцеждат водния си товар, но опасните вълни ги нямаше. Двамата се качиха на по-голям кораб от онзи, чийто капитан разпитваха по-рано.

— Червенокосата! — възкликна капитанката, когато минаха по подвижното мостче. — Как беше банята, а?

— Всички ли в Ганпорт клюкарстват за мен? — разсърди се Каран.

Яката жена с белязано от шарка лице изпръхтя.

— Ами все е по-добре, отколкото да си приказваме само за времето и за риболова. Пък и всеки, който извърти номер на оная дърта алчна гъска, е симпатяга! Добре дошли на борда. Името ми Тесариел, но всички ми викат Тес.

Жената носеше дебели дрехи от промазано платно — панталон, куртка и наметало с качулка. Дори брезентовите й ботуши бяха промазани, за да я пазят от вятъра и дъжда.

Каран изпита неописуемо облекчение, когато Ганпорт остана зад кърмата на кораба, но скоро забрави за всичко, освен за собствения си бълникащ се стомах — палубата се клатушкаше силничко. Флотилията от половин дузина кораби се насочи към остров Рог — сърповидно парче скала, едно от многото, пръснати из морето. Цял ден се мъкнаха дотам по вълните.