Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Сутринта се изненада, че тя е станала преди него. Вече бе отскочила до кухнята да поръча закуска. Получиха я само след час — поизстинала каша и чай, прекалено сладък дори според Каран. Не обсъждаха случките от предишната вечер, но тя каза заядливо:

— За последен път те оставям да избираш странноприемница. Да вървим!

Шанд предпочете да не напомня, че спътницата му няма никакви пари, а неговите трябва да им стигнат за месеци наред.

— Къде ще ходим? — промърмори, докато се чешеше по нахапаните места.

— Така ти се пада! — сопна му се тя. — Където ще да е, само да не сме тук.

— Добре, но вържи кърпа на главата си. Моля те.

Каран се съгласи, че ще е по-благоразумно. Уви зелена кърпа около главата си и нахлупи отгоре провисналата си шапка. Помотаха се около час из града, още по-неприятен в такова време, минаха по брега и накрая седнаха на пуст ветровит кей да гледат прибоя на вълнолома. Ганпорт беше достатъчно многолюден, за да не се заглежда никой в тях. Шанд стана да се поразтъпче. Каран остана да размишлява, бе стигнала до някаква повратна точка или поне момент, когато се налага да избира посоката в живота си. Накрая старецът се върна, подсвирквайки си фалшиво.

— Какво ще правим сега? — посрещна го с въпрос тя.

Той мълча дълго.

— Надявах се ти да ми подскажеш нещо.

Каран се вторачи недоумяващо в него.

— Знам, че имаш дарбата на усета — поясни Шанд.

— Имах някакви слаби способности — натърти тя — и рядко прибягнах до тях. Но за тебе са безполезни. Лиших се от тази дарба по пътя към Сит или пък предпочетох да я потисна… не помня точно. Знам само, че не ми помогна изобщо, когато се нуждаех най-много от нея — преди Емант да нахълта в стаята ми. Бездруго не са ми останали ясни спомени какво представляваше, но се чувствам ограбена без нея. Само че никога не съм забравяла колко малко може да се разчита на тези способности.

— Бях в Тулин, когато малко преди зимата дойде Лиан — подхвърли старецът, взрян в нея.

Щом Каран чу името, изражението й се смекчи.

— Лиан… — промълви унесено, но забеляза как я гледа Шанд и лицето й отново застина като маска.

— Ти изпрати мислено послание през нощта, след като той пристигна там — продължи старецът. — Дори аз го усетих, а нямам никаква дарба. Дори аз разбрах, че си го насочила към него.

— От къде на къде пък си решил така? Аз изобщо не знаех нищо за Лиан.

— Брей? Сега да не вземеш да разправяш, че никога не си го виждала на празника в Чантед?

Бузите й леко порозовяха.

— Разбира се, че съм го виждала там . Но когато изпратих зов, нямах представа, че е в Тулин. Как да знам? — Изведнъж тя се сепна като подритнато куче. — Аа, ясно ми е какво искаш от мен. Търсил си ме, лекувал си ме само за да открия Тенсор и да докопаш чрез мен Огледалото. Надявах се, че поне ти нямаш намерение да ме използваш.

— Не те използвам — меко възрази Шанд. — Когато те изнесох от залата, изобщо не ми беше известно, че и Тенсор е присъствал на Големия събор. Вече ти обясних — бързах да дойда в Туркад и с никого не говорих по пътя. Много отдавна се отказах от могъществото и се зарекох повече да не се стремя към него. Имах обаче няколко причини да ти помогна, но е достатъчно да ти посоча най-важната според мен. Все отлагах да ти я кажа, напразно се мъчех да прогоня миналото, което ти и Лиан пробудихте в Тулин. Когато те зърнах захвърлена на пода с бяло като сняг лице и разрошена коса, все едно се пренесох в деня, когато те видях за последен път.

Очите й се разшириха от изненада.

— На погребението на твоя баща — тихо добави Шанд. — Познавах го добре. Всъщност бяхме приятеля. Тогава сигурно си била на седем-осем години. И си беше същата.

— На осем — смънка Каран и се просълзи.

Онзи горестен ден сякаш едва що бе отминал. Копнееше да чуе още за баща си, но старецът продължи:

— Помислих те за мъртва! Но дори да беше умряла, можех ли да те зарежа там? Животът ми е пълен с непоправени грешки и една от тях е — далеч не най-малката, — че отказах на Лиан да тръгна с него и да те намеря. Ако се бях съгласил, никоя от следващите злини нямаше да те сполети. Ама че приятел се оказах! Време е да залича стореното. Уверих се, че си жива, затова те метнах на рамо и те отнесох — или да те излекувам, или поне да те погреба достойно. А още по пътя ти изплува от забравата.

— И аз съзирах нещо познато в тебе — промълви Каран. — Но всичко това вече е зад гърба ми. Може би дарбата ми никога няма да се възстанови.