Джоан Ейкън - Ема Уотсън

Всичко това бе задавено излято почти в скута на Ема.

— Моля ви, моля ви, мистър Мъсгрейв, престанете! — замоли го тя. — Безсмислено се терзаете. Не ви виня, наистина не ви виня. Всъщност вие и аз донякъде се намираме в едно и също положение. За мене казват, че съм причинила смъртта на баща си — при това нарочно — и аз трябва да понасям подобни приказки, като знам, че нищо не съм сторила. Затова мога добре да разбера вашите чувства. И ви уверявам, че не тая гняв към вас…

— Вие не ме вините? Вие ми прощавате?

— Всъщност не на мен се пада да прощавам, не съм засегнатата страна — каза Ема. — Но съм сигурна, че… че мистър Хауард ви прощава. Негов дълг е да го направи, след като е свещеник — не се въздържа да не добави доста сухо тя.

— О, вие ми правите такова добро, мис Ема — Том Мъсгрейв кротко избърза очите си. — Толкова съм ви признателен!

Ема неволно почувства особена благосклонност към него. Той много приличаше на твърде израснал за възрастта си ученик.

— Мисля, че сме далечни роднини, не е ли така? Не беше ли първият съпруг на моята леля Марая, мистър Търнър, ваш чичо, втори братовчед или нещо от този род? — добави тя с мило усилие да го окуражи.

— Може би… не съм сигурен… вероятно, да… Но, мис Ема, аз съм дошъл ви помоля и за друго — продължи той и гласът му стана по-настойчив. — Не бихте казали добри думи за мене на сестра си Елизабет? Вас тя ще послуша, сигурен съм, аз обаче не мога да се доближа до нея. Не иска да ме види! Ходих до Клисъкс пет-шест пъти, но без резултат. А толкова, толкова много искам да я видя. Откровено казано, мис Ема, мис Елизабет е жена за мен. Не знам защо толкова дълго съм се лутал насам-натам. Бил съм истински глупак. Когато я видях на последния бал, тя изглеждаше някак толкова променена, толкова усмихната, мила и добра… не знам защо тъй дълго не съм го забелязвал… не съм го разбирал…

„Ето въздействието на балсама за укрепване на косата — помисли си Ема. — И на наметката, направена от персийската коприна на мисис Блейк.“

— После — бързо продължи Том Мъсгрейв — баща ви почина и аз извърших онова ужасно нещо и си помислих, че съм я загубил завинаги. Всички в околията ме мразят и презират. Аз самият се презирам. Не правя нищо друго, освен да стоя вкъщи и да се занимавам с конете си. (Между другото, мис Ема, имам една двойка — чудо и половина!) Не желая да се виждам с хора. Дори Озбърн ме заряза. Той ухажва мис Мери Едуардс, макар, между нас казано, това не му е по сърце. Ако лейди Озбърн не бди над него като валкирия, принуждавайки го да се ожени за пари, той би побягнал като опарен… Какво бях почнал да ви казвам?

— Говорехте за вашето чувство към сестра ми Елизабет.

— Ах! Тя е жената за мене. Но, разбирате ли, не мога да се доближа до нея.

— Дори да можехте — тъжно изрече Ема, — вероятно нямаше да сте в състояние да й направите впечатление. Сестра ми Елизабет има добро сърце, мистър Мъсгрейв, но е съвършено твърда и неотстъпчива, щом веднъж е взела някакво решение. Сама го установих. Тя таи гняв към мене заради смъртта на татко, затова не вярвам моето съдействие да ви бъде много от помощ, мистър Мъсгрейв. Но все пак ще направя, каквото мога. Ще й напиша писмо и ще я помоля да се срещне с вас. Това е всичко, което мога да предложа. Останалото ще зависи от вас.

— О, благодаря ви, благодаря ви, мис Ема. Вие действително сте истинска приятелка.

Той обходи с поглед безрадостната, претъпкана с вещи стая, в която разговаряха, и сериозно каза:

— А ако случайно, мис Ема, моето ухажване се окаже успешно, ако имам щастието да създам дом с вашата сестра, уверявам ви, че вие ще бъдете нашата първа и най-желана гостенка!

— Много мило от ваша страна — каза Ема със слаба усмивка. — Ще го запомня.

Две минути след като той се бе поклонил и си бе отишъл, Джейн се върна в стаята, изгаряща от любопитство.

— Разказвай! Разказвай! За какво бе всичко това? Разказвай!

— Той иска да се ожени за Елизабет — отвърна Ема.

— Елизабет? И иска твоето разрешение? Защо? И защо пък му хрумнало да се жени за Елизабет?

— Той не иска моето разрешение — каза Ема. — Просто моето съдействие да я убедя да се срещне с него.

— Колко невероятно и странно! Трябва да кажа, че не разбирам защо Елизабет е толкова придирчива в решенията си с кого да се среща и с кого не. Но защо пък той иска да се ожени за нея? Дали защото е опозорен и никоя друга няма да го вземе?

— Не ме осведоми — отвърна Ема и избяга в стаята си.

„Мъжът, помисли си тя, когато остана сама, винаги има някаква тежест в обществото дори да се е опозорил. Но жената няма. Защо е така? Защото мъжът може да печели пари. Даже навлякъл си безчестие, той има власт да го прави. Но жената не е в състояние сама да управлява живота си. Колко е несправедливо!“