Ан Ейвъри - Снежната кралица

Тя взе чантата си и се изправи.

— Петнадесет цента стигат ли? — попита тя.

Госпожа Фиск изглежда изобщо не я чу. Тя все още зяпаше входната врата.

Джозеф се върна неохотно към работата си.

— Петнадесет цента? О! — Очите му се разшириха при вида на трите монети на масата. — О, да, ма’ам! Всъщност, това е твърде много. Сода и джинджифилова лимонада. Това прави едва десет цента. А вие дори не си довършихте содата.

Той се опита да й върне петте цента, но Хети махна с ръка и лицето на момчето засия.

— Благодаря, ма’ам. Кажете на доктор Райан, че оценявам жеста!

Хети му махна с ръка за довиждане миг преди вратата да се затръшне и след нея. Господин Фиск щеше да се подразни от шума, но тя не можеше да направи нищо. Майкъл имаше нужда от нея.

Майкъл не познаваше жената пред себе си, но беше виждал погледа в очите й безброй пъти. Отчаяние, надежда и гняв се примесваха в едно и бяха насочени към него. Лекарят. Човекът на науката, от когото се очакваше да има отговори на всички въпроси.

Но какво трябваше да направи лекарят, когато нямаше отговорите.

Мускулите на раменете и гърдите му се стегнаха неволно. Той бавно премести лекарската си чанта в лявата си ръка и протегна дясната.

— Аз съм доктор Райан. Майкъл Райан.

Ръката й беше студена, кожата й — груба и мазолеста от годините на тежък труд. Пръстите й трепереха леко, но се успокоиха миг преди тя да дръпне ръката си.

— Казвам се Джесика Ланиън. — Тя погледна към далечния край на стаята, където една дълга пейка беше превърната в легло. — А това е съпругът ми Джордж.

Под тежкото одеяло, положил глава върху камара изцапани с кръв възглавници, лежеше най-слабият мъж, който Майкъл беше виждал през живота си. Кожата му беше безцветна. Не бледа, а напълно лишена от жизненост — дотолкова, че фините бели кости под нея се виждаха. Очите му бяха затворени, хлътнали и с тъмни кръгове под тях, а кафявата му коса беше сплъстена. Гърдите му се повдигаха с плитки движения, докато дробовете му мъчително си поемаха дъх. Ръцете му, превърнати в бледи скелети от болестта, се бяха вкопчили в одеялото, сякаш се бяха опитали — неуспешно — да го повдигнат и сега той лежеше неподвижно, признал поражението си.

Симптомите не можеха да бъдат сбъркани — съсухреното тяло, безцветната кожа, остатъците от кървава пяна в ъгълчето на устата на мъжа и кървавите петна по възглавницата. И най-вече раздиращата го кашлица, при която излизаше кръв, последвана от отчаян опит за поемане на въздух.

Майкъл потисна познатото чувство, което го обзе при вида на болния. Той беше лекар и трябваше да си свърши работата, дори ако не можеше да направи абсолютно нищо, за да облекчи страданията на мъжа по време на последните му мигове на земята.

Но всяко нещо с времето си. Той се обърна и срещна гневния поглед на Лайънел Харисън, началник на гарата и собственик на този кабинет. Харисън не каза нищо, но Майкъл четеше мислите му като отворена книга. Смъртта и страданията трябваше да бъдат уважавани, но не можеше да им бъде позволено да се намесват в работата на гарата. Той искаше тези натрапници да напуснат кабинета му и очакваше Майкъл да се погрижи за това възможно най-бързо.

— Ще ми трябва тази маса, Лайънел — каза Майкъл и посочи. — И един стол. И по-добре донеси един леген. — Той видя възражението в погледа на началника на гарата, но не му обърна внимание.

Харисън неохотно довлече тежката маса, след което взе един стол от далечния ъгъл, докато Майкъл сваляше сакото си, отваряше лекарската си чанта и подреждаше необходимите му инструменти.

Едва когато Майкъл се обърна да вземе легена, който Харисън беше домъкнал отнякъде, той забеляза двете деца — момче и момиче — които седяха притиснати едно до друго на широкия дъбов стол зад бюрото. Досега те бяха останали извън полезрението му, скрити зад едрото тяло на началника на гарата. Сами в ъгъла си, те приличаха на парцалени кукли, изхвърлени и забравени от всички.

Майкъл премигна и отмести поглед, тъй като не можеше да понесе техните объркани, умолителни погледи. Те не трябваше да бъдат тук, но нямаше къде другаде да отидат и в този момент никой не можеше да им помогне.

При първия допир на пръстите на Майкъл до кожата му Джордж Ланиън отвори очи. Майкъл гледаше как съзнанието му бавно започваше да му дава информация за това къде се намира, след което болният се върна към самовглъбяването на смъртниците.

Прегледът не отне много време.

Слаб пулс. Плитко и твърде бързо дишане. Студена, безкръвна кожа, хлътнали очи. Само горните части на белите дробове на болния произвеждаха тихото ехо, което показваше, че все още функционират. Останалата част беше пълна с кръв и безжизнена тъкан и връщаше в слушалките мъртво туптене.