Ан Ейвъри - Снежната кралица

Сега детето не плачеше. Тя се беше свила в ръцете на брат си, стиснала здраво малките си крачета. Сякаш се надяваше, че бог може би няма да разбие живота й, ако тя се направеше на толкова малка, че да не може да бъде открита.

Хети тъкмо щеше да остави чашата и да отиде да успокои децата, когато кашлицата на мъжа намаля толкова, че Майкъл го върна да легне обратно върху тясната пейка.

— Да опитаме отново — каза той с тона на грижовна майка, която успокоява детето си, и протегна ръка за чашата.

— Нищо не може да спре кашлицата — каза жената, докато гледаше как съпругът й се мъчи да отпие от течността. — Нищо. Затова и бяхме тръгнали за Аризона. Сега никога няма да успеем да стигнем там. — Тя се разплака, плъзна се от стола си и коленичи до мъжа си, като хълцаше сърцераздирателно. — О, Джордж! Джордж!

Хети коленичи до нея.

— Ма’ам. Тихо. Успокойте се — каза тя, без дори да осъзнава какво говори. Тя обви ръце около раменете на жената и се опита да я издърпа назад, но тъгата беше придала невероятна сила на тази крехка женица.

— Какво да правим? — попита тя съпруга си с глас, който се задавяше от сълзите, стичащи се по лицето й. Тя стисна ръцете му в своите и се вкопчи в тях, сякаш се надяваше да го закотви към себе си, за да не му позволи да й се изплъзне. — Не можеш да ни напуснеш. Не тук. Не по този начин. Моля те, Джордж. Моля те. О, господи! Моля те!

Паническите викове на майка й накараха момиченцето да заплаче отново, но Хети не можеше да си позволи да се тревожи за това в този момент. Тя трябваше да попречи на жената да се хвърли върху съпруга си.

— Елате. Оставете доктор Райан да се погрижи за съпруга ви — продължи да й говори Хети, като я дърпаше за раменете, за да я отдалечи от пейката. — Не трябва да плачете. Не и сега. Той има нужда от вашата сила, не виждате ли? Трябва да бъдете силна. Заради него. И заради децата.

Хети не знаеше дали жената я разбира или не, но тя позволи да бъде издърпана обратно в стола си.

Майкъл беше твърде зает с грижите си за умиращия и дори не ги погледна. Той премести възглавниците така, че главата на мъжа беше повдигната и леко наклонена назад, което освобождаваше донякъде дихателните му пътища. Но само донякъде и не твърде много.

Отворил златния си часовник, Майкъл премери пулса на мъжа. Хети видя как се движат устните му, докато броеше. Той се намръщи, затвори часовника и го върна в джоба на жилетката си. Мрачното му изражение изчезна със същата бързина, с която се бе появило, и той отново прие хладното професионално изражение на лекар, който е решен да предпази пациента си от най-лошото.

Майкъл внимателно сложи ръката на мъжа върху гърдите му. Дългите му пръсти, които обикновено бяха толкова изящни и бледни, изглеждаха необикновено силни и груби в сравнение с кокалестата, съсухрена китка на непознатия. Нито пациентът му, нито съпругата му забелязаха този контраст. Мъжът беше твърде зает с безнадеждната битка да си поеме въздух, а жената се беше свила на стола си и плачеше заровила лице в ръцете си.

Хети срещна погледа на Майкъл. Очите му бяха почти безцветни, ясносиният им цвят беше измит от болката, която той изпитваше, докато помагаше на този човек да умре.

Едно разтревожено подсмъркване й напомни, че в стаята имаше и други, за които трябваше да се погрижи. Хети погледна към изплашените деца. Бяха толкова малки! Потръпна, когато си помисли какво им се беше наложило да изтърпят през последните няколко месеца и колко още трябваше да понесат.

Тя стана и дръпна Майкъл настрани.

— Може ли да го преместим? Сигурно има пансион, в който ще ги приемат. Не мисля, че те могат да си позволят стая в хотела, но това място…

По лицето на Майкъл премина сянка.

— Не, не можем да го преместим. Не му остава още много, а клатенето, докато го местим… — Той поклати глава. — Нямам желание да опитваме, преди да сме уверени, че някой ще го приеме. А и господин Дейвидсън каза, че вече са опитали, преди да дойдат да ме повикат. — Той сви ядосано устни. — При тези обстоятелства никой не иска да ги приеме.

— Ще намеря някого. Остави това на мен. — Хети докосна леко ръката му. — И децата. Те не трябва да са тук.

Веждите на Майкъл се свиха внезапно.

— Той е техен баща. Те имат право да…

— Разбира се. Но те са толкова малки, Майкъл, и толкова уплашени. Майка им няма време за тях точно сега и това само прави нещата още по-лоши.

Майкъл въздъхна и широките му рамене се отпуснаха.

— Знам. Може би госпожа Спенсър…